Той ме вгледа втренчено няколко секунди, после бавно кимна.
— И това.
— Значи го познавахте лично?
— Не съвсем; контактите ни бяха само делови. Откакто се е нанесъл в града, не съм го виждал, за да разговаряме.
— И кога беше това?
— Не мога да ви кажа с точност. Някъде преди три години.
— Тук в Дюнтаун ли се срещнахте?
Той кимна.
— Първият път трябваше да се срещнем в стария хотел Бийч, но това не го устрои, така че се прехвърлихме на яхтата на Чарлз Сийборн. Вторият път вече бе докарал и собствената си яхта.
— За какво разговаряхте?
— За перспективни идеи, и други финансови проекти. По-късно той ни представи на… — той помаха с ръка във въздуха — … някои други…
— Брониката, Чевос — подсказах аз.
— Да, само че не под тези имена. Не забравяйте, че той дойде с много високи препоръки. И всички на името на Франк Търнър.
— И вие нито за момент не заподозряхте кой е той всъщност?
Лицето му помрачня.
— Разбира се, че не. — Тонът му преливаше от негодование, но той бързо го потисна. — Вижте, — продължи той, — тук даваме мило за драго за инвестиции. Очевидно беше, че пистата ще промени нещата, а Търнър сипеше сияйни перспективи. Беше настроен за бизнес. Идеите му за инвестиции бяха чудесни. Нямахме никакви причини да изпитваме каквито и да било съмнения към него.
— Не ви обвинявам в нищо — казах аз.
— Знам. Исках само да разберете, че всичко това е съвсем ново и непознато за нас. В най-лошия случай вината би могла да бъде нашата наивност.
Бабс Томас се появи на прага и затропа капризно с краче.
— Празненството е вътре — заяви категорично тя. — Вие двамата можете да обсъждате футбола или каквото намерите за интересно, някой друг път. Търсят те по телефона, Сам. Мисля, че е Чарли. Можеш да разговаряш от спалнята.
— По дяволите! — изруга Дънлийви. — Съжалявам. Ще трябва да довършим разговора си утре на обяд.
— Само още едно нещо — вдигнах ръка аз. — Случайно да си спомняте датата на първото пристигане на Талиани в града?
Той се замисли няколко секунди, после извади визитна картичка и надраска телефонен номер на гърба й.
— Не, но аз си пазя старите бележници за делови срещи каза той. — Заповядайте номера ми. Позвънете ми някъде към осем без четвърт и ще ви кажа точната дата. Само не го отлагайте за след осем, защото можете да нямате късмет. По това време обикновено ми звъни Дъч Моорхед, разговаряме веднъж седмично, държи ме в течение. Много е пунктуален и понякога се е случвало да говорим повече от час.
Благодарих му, пъхнах картичката в джоба и се върнахме в апартамента. Докато Дънлийви бързаше да отговори на повикването по телефона, Стоунуол Титан се материализира иззад една гигантска саксия с цветя.
— Здравей, войниче — каза той. — Не изтърваш нищо, нали? Винаги си там, където най-малко те очакват.
— Тъкмо си мислех същото нещо и за вас — отвърнах.
Титан ме загледа; искрящите наоколо свещи припламнаха в очите му.
— Пак не се сдържа и вдигна още шум, нали, синко?
— Какво имате предвид?
— Имам предвид разговора ти с Хари на хиподрума. Беше дяволски глупаво от твоя страна.
— Крайно време беше някой да го посвети в това, което става.
— Ти си един черен гологан, войниче — изръмжа той. — Щръкна тук само преди четири дни и ето вече имаме дванайсет неразкрити убийства.
Той яростно замахна с бастуна си към саксията.
— От четиридесет години, откакто съм в този щат, не съм имал и две неразкрити убийства. А сега имам дванайсет!
Дънлийви излезе от спалнята, извини се пред домакинята и хукна да чака седмичното обаждане на Дъч, като ни помаха на излизане. Беше седем и петнайсет. След още половин час можехме да си тръгваме всички.
— Пак ще ти го повторя — казах аз. — Не аз съм причината за тези убийства и убийството не спада към моя занаят. Не за това съм дошъл тук и не за това стоя тук.
— Аз имам предвид, че като цяло не съм имал дванайсет неразкрити убийства откакто съм шериф тук — каза той, пропускайки покрай ушите си коментарите ми. — Разбираш ли грижата ми сега, че за четири дни имаме дванайсет убийства?
— Разбира се.
— Разбира се ли? какво искаш да кажеш с това „разбира се“?
— Искам да кажа, разбира се, че разбирам ужаса ти.
— Страхотно, колежанче. Ужас. Добре, слушай ме сега внимателно, защото ужасът ми казва, че ти знаеш далеч повече от мен какво става тук, и след като това е моят окръг, мисля, че е време да споделиш с мен информацията си.
— И какво ще получа в замяна? — ухилих се аз.
— Ще запазиш задника си цял — изрече той с равен глас.
— Какво възнамеряваш да направиш, мистър Стоуни, ще спазариш някой наемен убиец за мен ли? — изсмях се аз.