Докато се измъквах от кабината, в залата влетя някаква вихрушка от женски пол в тъмносив бизнес костюм. Беше не по-висока от пет фута и един инч, малко над четиридесетте, имаше поне петнайсет фунта над нормата, изглеждаше по-студена и от целувката на милосърдна сестра, и по-заплашителна и от Божия бич Атила. Пое положението като есесовците при окупацията на Париж, раздавайки заповеди с глас една октава по-нисък отколкото вероятно е предполагала природата, и придружавайки всяка своя дума със замах на маникюрираното копие на показалеца си. Арктическият вятър препускаше из вените й докато раздаваше заповедите на четиримата придружаващи я мъже. Стоях настрана и наблюдавах представлението.
— Вие двамата се заемате с охраната на болницата — изкомандва тя. — Ти заставаш отпред на вратата. Никой да не влиза, освен ако аз не разреша. А ти заставаш до онзи пулт.
И в този момент ме съзря.
— Кой си ти? — излая ледено тя, размахвайки копието си пред носа ми.
— Може да съм лекарят — излаях в отговор.
Тя ме премери отгоре до долу.
— Имаш да вземаш — изръмжа тя.
— Казвам се Килмър. Федерален отдел по борба с рекета.
— Вън — излая тя, замахвайки с палец през рамо като спортен съдия пред краен защитник. — Той е мой.
— А коя по дяволите, сте вие? — излаях аз на свой ред.
Тя ми поднесе дребното си булдогоподобно лице колкото можа по-близо до моето, без да се налага да се изправя на пръсти.
— Галаванти. Оноре Галаванти, Г-а-л-а-в-а-н-т-и. Областен прокурор на окръг Огълторп. Имам си свои хора. Не ми трябвате, така че вън.
— Е, не толкова бързо — подразних я аз.
— Слушайте, как там ви беше името?
Театър. Това беше корава дама, но и нямаше начин да бъде друга. В мъжкарското свърталище на Каменния Титан беше немислимо да изберат жена, освен ако не превъзхождаше по качества редица представители на силния пол.
— Килмър. К-и-л-м-ъ-р.
— Аха, да. Хайде, чупката.
— Не ти ли се струва, че малко превишаваш правомощията си на окръжен прокурор?
Тя ме фиксира със зверски поглед в продължение на няколко секунди.
— Предупредиха ме, че ще си имам въртели с вас — излая тя.
— И кои са тези хора? — полюбопитствах аз.
— Всички, които вече са се запознали с вас — излая тя в отговор.
После зърна провесения до главата на Рейнс магнитофон.
— Какво е това? — изсъска тя, пронизвайки отново въздуха с показалец.
— Това е магнитофон.
— Слушай ме, ти…
Дръпнах я в един ъгъл, по-далеч от сестрите, които упорито се мъчеха да не надават ухо на разговора ни.
— Няма ли да ме придружите до офиса ми за малко? Мисля, че не е зле да си поговорим.
Поведох я към една празна кабина и я настаних на леглото.
— Оставете магнитофона на мястото му. Всичко върху лентата е ваше. Искам само да го чуя. Ако каже нещо преди да почине, ще си поделим.
— Звучите така, сякаш смъртта му вече е отредена — каза тя.
— Има куршум в мозъка си.
— Докторът ще пристигне всяка минута.
— Пострадалият е с цвета на пресен цимент, треската му се надига като прясно замесен хляб, а кръвното му налягане е над двеста. Можете да го отпишете, освен ако самият Господ не си е пуснал командировка дотук. Както и да го усуквате, на врата ви виси много тежък случай. Това е най-могъщият мъж в града и той умира пред очите ви. Някой ще трябва да опере пешкира съвсем скоро, а вашият случай ще зависи от отдела по убийствата, които по моята скромна преценка, и с колективни усилия не биха могли да си обуят чорапите на тъмно. Или с няколко думи, в този момент за вас е чисто самоубийство да се отказвате и от най-малката помощ.
Това я отрезви за момент. Буквално чувах как се въртяха зъбните колелца в главата й.
— Какво имате да ми предложите? — запита тя след минута-две напрегнато обмисляне.
— Няколко идеи, две-три догадки. Трябват ми само ден или два, за да ги проверя окончателно.
— Тогава за какво съм ви, Килмър?
— Вижте, Гаваланти…
— Името ми е Галаванти — прекъсна ме рязко тя. — Л е пред В, също както в гала-вечеря.
— Съжалявам… Галаванти. На врата ви висят дванайсет убийства. Загубим ли Рейнс, стават тринайсет. Рано или късно ще трябва да давате отчет за цялата тая каша.
— Какво имате наум? — запита ме настойчиво тя.
— Може би мога да ви ги сервирам на тепсия.
— Искате да кажете, че знаете кой стои зад всичко това ли?
— Почти съм свил кръга — блъфирах аз.
— Господи, колко пъти досега съм слушала тая песен — изсмя се тя. — Това ли е първото нещо, на което ви учат в полицейската академия?
— С какво разполагате в този момент, ако не съм аз?
— С нищо на този етап — призна тя.