— А ти, задоволяваше ли го?
— В какъв смисъл? — запита тя; веждите й се сбръчкаха в размисъл.
— Искам да кажа, бяхте ли щастливи заедно?
Тя повдигна рамене.
— Имахме на разположение всичкото щастие, което може да се купи с пари — изрече печално тя. — И нищо от радостите, които вървят с тях.
— Съжалявам — казах аз, усещайки се безсилен да й помогне в скръбта. — Мъчно ми е, че нещата се обърнаха толкова лошо за теб.
Тя приседна със сплетени в скута сие ръце, забила поглед в пода.
— О, Джейк, какво се случи с всичко? — изрече тя без да вдига очи. — Защо се сбръчка така и умря? Защо ни предадоха така? Ти, Теди, Шефа, всичко, което съставляваше смисълът на живота ми, някой го сграбчи и ми го изтръгна.
— Всички го отнесохме — казах аз. — А на бедния стар Теди се падна най-голямата порция.
— Теди — изрече тя. — Скъпият, мил Теди. Той не даваше пет пари за традицията на клана Финдли. В едно от писмата си от Виетнам ми писа, че когато двамата се върнете, щял да купи едно парче земя в Оушънбай и двамата сте щели да станете плажни безделници. Каза ми, че му е писнало да бъде Финдли. За него всичко било някаква голяма глупост.
— Двамата разговаряхме много на тая тема — казах аз. — Понякога ми се струваше, че не беше съвсем сериозен.
— Той беше сериозен — изрече тя, изправяйки за момент гръбнак. — Не можеш ли да си го представиш? Как тримата пет пари не даваме за света? — Тя вдигна очи към мен и се опита да извие ъгълчетата на устните си в усмивка. — Виждаш ли, Джейк, винаги съм си мислила, че ти ще се върнеш за мен. Рано или късно Теди щеше да те върне при мен. Само че това, което си го мислех, беше само една бляскава фантазия, а не кошмар. И тогава Теди загина и кошмарът започна без никога да спре и с всеки ден става още по-лошо.
Тя се втренчи някъде за миг.
— Боговете са извратени. Те дават на децата захарни петлета и им ги отнемат след първото близване.
Не исках да се съглася с нея, но нямаше как да го направя. Казаното от нея беше вярно. Това се наричаше израстване. Доу се бе съпротивлявала на този процес по свой собствен начин. Но сега същият този процес я настигаше като лавина и аз изведнъж се усетих сграбчен от мъката й. Не заради смъртта на Рейнс — тук бях безсилен да направя каквото и да е — а поради онова, от което са били лишени докато е бил жив; защото блестящите перспективи на младостта си бяха останали само едно безплътно сияние; защото обещанията на сърцето не бяха спазени. Тя излъчваше тъжна мелодия и моята цигулка откликваше на мелодията й.
— Хари още от самото начало знаеше, че е бил вторият избор — продължи тя. — Никога не съм го заблуждавала на тая тема. Но се опитах. В началото и двамата положихме страшно много усилия. Но в този момент все по-настойчиво взе да се намесва Шефа, Титан взе да говори само за политика, и Хари почна да се променя, с всеки изминат ден, и много скоро аз просто се превърнах в някаква принадлежност от обкръжението му. Поредната рамка на стената. Исках това да не е така, Джейк, о, Господи, как го исках. А сега си го искам обратно. Искам да му кажа колко ми е мъчно, че всичко се оказа една… една…
Тя тръсна глава в опита да намери край на изречението си, и аз й помогнах.
— Грешка в преценката? — подсказах аз.
Тя вдигна поглед към мен.
— Грешка в преценката? — каза тя. — Какъв долнопробен начин да се изрази равносметката на един живот.
Чудех се как да й съобщя по-деликатно за Сам Дънлийви, но не откривах никакъв заобиколен начин.
— Не мога да остана повече тук, Джейк — изрече тя, втренчена в снимките по стените. — Където и да погледна, все той ми е пред очите. — Тя вдигна очи. — Откарай ме в Уиндсонг, моля те. Не ме изоставяй тук.
— Да тръгваме — казах. Щях да й го съобщя по пътя.
Тя се помота както всяка жена на нейно място преди да напусне къщата, после излязохме и тръгнахме към колата ми. Не говорихме повече, но тя остана вкопчена в ръката ми така, че ме заболя.
Дежурният пазач ми махна с ръка.
— Чака ли ви някой? — подвикна той.
— Защо питаш?
— Там в дъното на улицата има един тъмен седан. Дойде тъкмо когато влязохте. Оттогава не е мръднал.
Втренчих се в мрака и зърнах колата, на половин пресечка от нас, паркирана от същата страна на улицата. Можеше да е някой от хулиганите на Дъч, макар че не можех да позная машината.