— Ти не си бил емоционално ангажиран със случая, нали, Джейк? — запита ме той по време на една от неговите закуски, изпълнена с отвратителни водорасли и купища витамини.
— Какво имаш предвид? — отвърнах с въпрос.
— Искам да кажа, че не си имал нещо с дамата на Рейнс, нали?
Дълго време размишлявах над въпроса му, преди да отговоря отрицателно.
Не мисля, че това беше лъжа. Още от самото начало трябваше да съм наясно, че един роман с футболист винаги трае толкова, колкото и със спасител на морето. За мен частичките, от които беше изграден Дюнтаун, се бяха подредили като късчета от главоблъсканици. Шефа ме беше изтрил от живота на Доу, точно както Титан беше изтрил Тони Лукатис; Хари Рейнс беше запълнил мястото оставено от Теди Финдли, точно както Сам Дънлийви беше заел предназначеното някога за мен място. И накрая, след като главоблъсканицата вече беше подредена, картината се оказваше само шум и ярост (Алюзия за книгата на Фокнър Шум и ярост /Sound and fury/, разказвана от първото лице на психично болен герой, което всъщност е част от известния цитат на Шекспир за живота) като иронията се състоеше в това, че Талиани, който всъщност никога не е бил част от нея, се оказа катализаторът, довел до сгромолясването. Чичо Франко беше дошъл в Дюнтаун да дири същите прости неща от живота, които всички ние търсим. Той си е мислил, че може да си купи уважение. А цялата му покупка се оказа онзи дълъг и мрачен безкраен тунел. Оня, без светлина в края му.
Като се връщам сега на тия неща, си мисля, че може би Стик, по свой начин, е търсил и той същите неща. Никога няма да го разбера, но ми се ще да си мисля, че му се е искало да приведе малко порядък в объркания си живот, да намери нещо, с което да замести ценностите, загубени в онова далечно място, което което всички ние бихме искали да забравим, но никога не ще успеем. Или просто може би се е бил простил завинаги с мечтата си. Може би просто е вършил онова, което е владеел най-добре, по най-добрия начин, който е бил по силите му. Но и към каквото и да се е стремил, иска ми са да вярвам, че го е намерил. Надявам се смъртта да е била по-милостива от живота към него, и той, също като всички наши паднали другари, е намерил покой в някое специално място, отредено за онези, прекрачили прага на ада и останали завинаги там.
Едно нещо поне беше дяволски сигурно, устроихме му страхотно изпращане. Погребахме го с онази разръфана негова шапка, която никога не сваляше от главата си. Хулиганите носеха ковчега, имаше почетна стража и Дъч му дръпна надгробно слово, което разплака всички ни. Един тръбач изсвири траурен марш, а някъде далеч в гробището, друг отвърна с тъжното си ехо. Всички бяха там освен Доу. Красивата Доу, изменчива до края. Но ДиДи Лукатис беше там, и Ларк, и Сиско. И Шефа Финдли и Каменния Титан, и те се мярнаха. Салваторе дори си беше сложил вратовръзка.