И изведнъж Теди загина и моментът, в който вече осъзнах, че наистина го няма, аз си помислих: „Господи, Теди, как можа да ми извъртиш такъв номер, как сега ще кажа на Доу и Шефа, че си мъртъв?“
Още си спомням вихъра в ума си. Бях успял да прогоня от паметта си почти всичко оттогава, но не мога да забравя, че когато Теди загина, аз не мислех за него, а се тревожех за себе си. Това имам предвид, когато споменавам Виетнам и душата си.
Разбира се, въпреки всичко написах писмо. Предадох нещата така, както знаех, че би искал да ги чуе Шефа.
Измислих една лъжа, вложих я в един пощенски плик, изпратих го, за да не получа никога отговор, нито дори потвърждение, че са го получили.
И аз започнах да забравям. Футболните герои ги има само през ярките есенни следобеди, а красивите момичета остават такива единствено сред рамките на портретите.
Само че, напук на всичко, Доу не се беше променила ни на йота. Все още изглеждаше така млада и изумителна както и през началото на шейсетте. Косата й още беше руса и дълга. Копринена. Гъвкаво, стегнато тяло. Гърди от онези, заради които някои жени биха дали цели състояния, поне да ги имитират. Кожа като крем. И изведнъж бе изплавала от света на спомените, в плът и кръв, до мен; трябваше само да протегна ръка, за да я докосна. Вече не беше силфида или рожба на фантазията; беше истинска като трън забит под нокътя и само на едно телефонно обаждане.
И сега, само след двадесет години, тя очакваше от мен да дотърча до къщичката с лодките сякаш нищо преди това не се беше случило.
Да се срещна с нея в къщичката с лодките? Кого заблуждавах, себе си ли? Разбира се, че щях да отида при нея в онази къщичка. Бих тръгнал пеш и от Питсбърг, само за да се срещна с нея в онази къщичка.
Проклятие.
Вмъкнах се в леглото с книгата на Дънлийви „Запознай се с моя създател, лудата молекула“ и успях да се приспя. В два часа през нощта ме събуди телефона. Сложих книгата върху нощното шкафче и угасих светлината.
Телефонът звъня дванадесет пъти преди да замлъкне.
Да върви на майната си, сигурно бяха някакви лоши вести.
16. КОШМАРИ
Тази нощ сънувах пак онзи сън. За пръв път през последните четири или пет години. Беше минало толкова много време от последния път, че го бях забравил. Това започна още първата година след като се върнах от Виетнам. Разбирам, че е нещо нормално. Нарича се нощен шок със забавено действие или нещо от този род. Отначало беше само този упорстващ сън. Нито веднъж не успях да си го припомня целия, а само откъслечни епизоди. След известно време вече се превърна в толкова привичен кошмар, че вече знаех, че сънувам, и не се тревожех.
И в един момент той се промени.
Започва така. Плъзгам се с делтапланер над някакъв град. Възможно е да е Сайгон, но не мога да бъда сигурен. В един момент хората на земята стрелят по мен. Не мога да ги видя, но куршумите пронизват крилата на делтапланера. После започват да бият и по мен. Отскачат от мен сякаш кожата ми е бронирана. Не ги усещам. Не чувствам нищо. И нищо не чувам. Това е ням сън. В следващият момент, който си спомням, виждам Теди. Бяга по билото на някакъв покрив. Не знам от какво бяга. А може би бяга към нещо. Започва да ми маха с ръка. Опитвам се да се смъкна ниско, за да го сграбча, но делтапланерът не иска нито да се спуска, нито да се издига. Теди започва да ми крещи, един безмълвен крясък. Изпадам в отчаяние, че не мога да го достигна. Накрая успявам да се измъкна от седлото на делтапланера и увисвам отстрани, пускам се и падам в празното пространство.
И в този момент се събуждам.
След време сънят започна да се усложнява, след като вече бях привикнал към него и бе престанал да ме тревожи.
Появиха се и други делтапланери, които се опитваха да се сблъскат с мен. Бяха черни, а пилотите им бяха всички с маски. Беше също като препятствие по курса в небето. Преди да привикна и към тази версия, хората в другите делтапланери започнаха да смъкват маските си. Един от пилотите се оказа майка ми. Друг пък беше един мой учител от училището ми от пети клас, когото не бях виждал или дори не си го бях припомнял от петнайсет години. Друг беше баща ми, едно лице от фотография. После дойде редът и на енорийския свещеник от градчето в Ню Джърси, където бях роден. Не можех да си припомня името му; спомнях си единствено за това, че той събираше „тихи пожертвувания“ — това означаваше банкноти, а не монети. Това винаги ме ядосваше. Имаше също така и един капитан на име Грант, един тиранин, под чието ръководство двамата с Теди служехме в началото във Виетнам, когато бяхме още младши лейтенанти.
Всички ми крещяха с цяло гърло, но аз, разбира се, не чувах нищо. Беше като ням филм на ужасите без край.