— Рано или късно.
Сервитьорката донесе кафето ми и докато разбърквах сметаната и захарта тя направи един почти незабележим знак с пръст към управителката на салона, едно приятно и стройно чернокожо момиче, което нямаше повече от деветнадесет години. Само след няколко секунди управителката застана до масата ни.
— Извинявам се, но ви търсят по телефона, мисис Бабс.
— Читателската ми аудитория не ме оставя и за секунда на мира — изрече тя с присмехулно раздразнение. — Нали ще ме извиниш за миг, скъпи?
Проследих я във веригата от огледала до входа на ресторанта. Тя вдигна слушалката на бюрото на управителката и набра номер. Сигурно се обаждаше на рецепцията да разбере кой съм. Каза няколко думи, зачака, после затвори телефона и се върна на масата, все още усмихната, но вече с примес на студенина.
Върнах й усмивката.
— Джейк Килмър — произнесе тя.
— Хубав трик беше тоя с управителката. Видях те в огледалата да се обаждаш до рецепцията.
— Толкова явно ли беше? Хм. Чудя се колко ли още хора са го виждали.
— Много. Само че са били прекалено възпитани, за да го споменат.
— Защо ли се интересувам от името ти?
— Наистина, защо? Толкова е обикновено.
— Хм. И си ченге при това.
— Нещо такова.
— Как можеш да бъдеш нещо такова като ченге?
— Е, нали знаеш, има различни проблеми: статистически проучвания, демографски изследвания, такива нещо.
— Прекалено умен си, за да се занимаваш с такива скучни неща.
— Благодаря ти. И ти си много интересна.
— О, ти си страхотен ухажьор.
— Така ли? Никой досега не се е оплаквал.
— Че кой се оплаква? — възкликна тя, отново наклони глава и ме изгледа с очи по-сиви и от дъждовен ден. Издържах огледа.
— Така че ми разкажи кой дърпа конците в Дюнтаун.
— Ама си и упорит — изрече тя и после повдигна рамене. — Добре, но ще ти струва една почерпка в края на деня.
— Дадено.
Тя знаеше всичко. Всяко родословие, всеки непрокопсаник, всяка челна овца от всяко семейство в града. Разказваше за прапрадедите и прапрапрадедите които дошли тук в началото на деветнадесети век и за късо време натрупали състояния с каперство, памук, земя и морски превози; за тези от тях, които станали царете на подземния свят и нещо по-лошо от това, Бабс използва думата „маскари“, която в устата й звучеше доста безобидно, но с която в моя речник се наричаха коравите престъпници, унищожаващи се един друг в борбата за власт. Тя говореше за един престъпник от онова време, ирландец на име Ларкин, който се спасил от въжето, като като станал чирак при един едър собственик на тютюневи плантации във Вирджиния, и който после избягал и намерил убежище в Дюнтаун, където петнадесет години по-късно станал неговият пръв банкер; за Тим Кларк, пристанищен хамалин от Дъблин, който се сврял в Дюнтаун и завършил живота си като собственик на корабостроителница; и за един ирландски въглекопач на име Финдли, който веднъж убил един мъж на дуел заради едно избягало прасе, и после се захванал здраво с памука, от който за късо време натрупал милиони, които по-късно вложил в земя тъкмо преди памукът катастрофално да се обезцени, и този мъж именно успял да разубеди Шерман да не изпепелява града, защото притежавал по-голямата част от него и не искал да изгори пред очите му като Атланта. Прапрадядото на Доу.
Банда хулигани, ето какво представляваха всички тези Финдли, Ларкин, Кларк, и втората генерация с имена като Колонел и Шефа, единствените, които са вземали решение при всеки въпрос касаещ града за последните двеста години. И накрая третата генерация, хора с имена като Буба, Чипс и Джуниър, същества, мачкани и потискани до такава степен от бащите си, че паднали до нивото на сводници, се интересували повече от голф, отколкото от империите.
Устата й беше като магнитофон без стоп-бутон. Двадесет минути без спиране. Накрая вече знаех всичко за всяко монголоидно дете получено чрез кръвосмешение, за всяка цветнокожа жена, сключила брак с някой представител на фамилиите, за всички копелета и аборти, прелюбодейци и прелюбодейки, прикрити самоубийства, алкохолици, педерасти, враждуващи фамилии, за дъщерята на онзи банкер, която станала проститутка в Лос Анджелиз, и за двете съпрузи, членуващи в Младежката лига, които духнали заедно за срам и ужас на съпрузите си и петте им деца.
Нещо обикновено за всеки малък град с пари.
Три имена изпъкваха най-силно: Финдли, Кларк и Ларкин.
Фамилиите Финдли и Ларкин били примерни партньори през годините.
Докато Кларк от край време са били техните съперници — в политиката, бизнеса, дори и в любовните афери.