— Отличителни белези? — запита сапата.
— Гризе си ноктите.
— Трябва ли ти момъкът? — обърна се Сапата към мен.
— Разбира се, все трябва да се започне отнякъде — произнесох с ентусиазъм аз, макар че не бях много наясно каква работа може да ми свърши.
— Имаш го точно след половин час — обеща той. — Изчакай ме тук. Хайде, Салваторе. Имам нужда от другарче. — След миг и двамата изчезнаха.
— Сапата е изумителен — произнесе Чарли Едноухия загледан подир тях. — Има нос на хрътка.
— Изглежда ми повече на плоска ютия — изсмях се аз.
— Не е лъжа — призна Чарли. — Но това не му пречи да открива целта си. Безпогрешен е.
Имах чувството, че Сапата са го халосали няколко пъти по тила. По-късно разбрах, че е бил най-добрият патрулен полицай, някога съществувал. Може и да не знаеше кой е Шекспир, но пък познаваше и кътните зъби на всичките от бранша.
— Беше боксьор в средна категория, да ти кажа — продължи Чарли Едноухия. — Надъха се с патриотизъм, записа се доброволец в армията, и изкара една година във Виетнам. После се върна и се записа в Ангелите на Ада. Никога не можах да проумея защо го направи.
— Добър екип сте си заформили тук — казах аз. — Ти ги забелязваш, Сапата ги открива, а Салваторе им се лепва за опашката.
— Като същинска мухоловка е — каза той.
Стик се извини, че има работа при коронера и излезе да провери дали вече са готови докладите от аутопсиите. Изчаках го да се отдалечи и се приведох над масата към Чарли Едноухия.
— Искам да те питам нещо. Лично е.
— Да?
— Чух, че баща ти бил английски лорд, а майка ти била от племето Юта. Всеки път, когато се спомене името ти нейде, се говори за това.
— Само част от слуха е истина. Това са всъщност дядо и баба ми, която беше от племето Крийк. Наследих паметта от баща си, а инстинктите от майка си. Слава Богу, че не се е получило обратното. Направо съм поласкан, че си чувал за мен.
— Чарли Флауърс, човекът разгромил опиумната мрежа на Вонг Янг Фу в Сан Франсиско почти сам! Ти си жива легенда — произнесох ухилен аз.
— Това наистина ме ласкае, да ти призная — отвърна той, като ми върна усмивката. — Егото ми не познава граници.
— Вярно ли е, че на времето в Джорджия си пъхнал в панделата толкова много трафиканти и пласьори, че те се обединили и наели двама души професионални стрелци да те очистят?
— В действителност бяха четирима, включително Родни Шутц Шантонерката от Чикаго, който се беше прославил с отправянето на онзи свят на повече от шейсет души, по-голямата част впрочем от които не заслужаваха честта.
— И ти ги опука всичките?
— Да. Отървах се без драскотина. Направиха много груба грешка. Нахвърлиха ми се всички вкупом. Сигурно са си мислили, че така е най-сигурно. — Той прекъсна за момент и отново блясна с двайсет и четири каратовата си усмивка. — Чарли Шантонерката беше толкова изненадан, че сигурно и до днес още не е разбрал, че вече е на онзи свят.
Двамата бурно се разсмяхме.
— Така че с какво се занимаваш тук? — запитах аз.
Усмивката му не изчезна, но стана малко остра.
— Ами как да ти кажа. Не споделям отвращението на Дъч Моорхед към кооперациите. Двамата с жена ми се радваме много на нашата. Има чудна гледка. Близо до брега е. Климатът е чудесен… — Той прекъсна. Можеше да не продължава, но не го стори. — А и освен това никъде другаде не успях да си намеря работа.
— Какво?
Той измъкна една от онези дълги и тънки холандски пури, запали я и издуха кръгчета дим към тавана.
— Преди две години работех по една вътрешна работа за щатската полиция в Аризона. Нещо бяха започнали да падат много трупове и колегите подозираха, че имат връзка с наркотрафика. Главният заподозрян в случая беше един крупен наркотрафикант на име Мизеро. Изпратиха ме, под прикритие естествено, да проуча как стоят нещата. Действително зад цялата работа се криеше Мизеро, само че имаше един тънък нюанс на име Бърк. Та този нюанс Бърк беше една много високопоставена клечка от местната полиция. Занимаваха се трафик, ама много на едро. Всяка сделка представляваше най-малко сто фунта трева. И тогава на сцената изскачаше Бърк, арестуваше купувача, конфискуваше парите и стоката, казваше им да го духат с обещанието да не го арестува. Ако купувачът се случеше някой по-изнервен, Мизеро му теглеше ножа и после препродаваха стоката. В един момент обаче стъпах доста надълбоко и ме усетиха. И тогава Бърк реши да премахне Мизеро. За жалост на Бърк обаче работата се обърна точно обратно. Мизеро опука Бърк. Местните шефове на полицията сключиха сделка със щатските да потулят работата. До изборите оставаха само няколко месеца, а това обещаваше да бъде наистина дебела работа. Никой не искаше да свързва името си със скандал заради едно подкупно ченге. Бях ключов свидетел за обвинението. На тях им беше пределно ясно, че не могат да се доберат до Мизеро, така че се опитаха да ме убедят да представя нещата така, ужким Бърк бил работил под прикритие с мен. Казах им, естествено, че не мога да направя такова нещо. Не че не мога да си поизкривя понякога душата, ако се наложи, но нямам намерение да си я продавам, особено за такава отрепка подкупно ченге. Още на мига ме изстреляха от щата, така че защитата да не може да ме призове, и пуснаха слуха, че съм бил нечувано пиянде, и най-големият некадърник в полицията. Цяла година всички колеги бяха убедени, че съм най-големият пияница и мошеник. А като си помислиш, аз дори не близвам алкохол.