— Преди два месеца в Луисвил ме сполетя малка неприятност и…
Чук!
— Обясни на човека по-подробно за какво става дума — подсказва му Салваторе.
— Загдето наплясках онази курветина. Тъкмо й идваше…
Чук!
— Спести ни оправданията си — казва Салваторе.
— И тогава областният прокурор ме награби…
Чук!
— Обясни на хората тук защо — казва Салваторе.
— Аааа, такова, ааа…
Чук!
— Беше петото ми нарушение. И аз, такова, обаждам се на един приятел, той върти дребен бизнес на улицата в Синси, и той ми казва въобще да се откажа от всякакви мераци повече, работата е много напечена, и да се обадя на Джони О’Брайън тук. Обаждам му се и той ми изпраща билет за пътуване.
Мортимър спира да си поеме дъх и Салваторе използва паузата за поредното почукване.
— Разкажи им за хотела и всичко останало — подсеща го той.
— Виж, О’Брайън се отнесе много добре. Можеха да ми отрежат главата.
Чук!
— Кажи им за шибания хотел, педал.
— Нае ми стая тук в Брейкърс, даде ми два бона, и ми казва след до две седмици да докарам няколко дами. Сделката е шейсет-четиридесет. Той взема четирийсетте процента.
Салваторе ме погледна и се ухили.
— Какво още искаш да знаеш?
— Докара ли някакви момичета с теб? — питам го аз.
— Аз, такова…
Чук!
— Да, да. Две.
— Аха, нарушение на закона както при случая Ман — казвам аз.
— Вижте, не можем ли да отидем някъде другаде да продължим разговора си? — умолява Мортимър. — Нека да вземем някакъв микробус и ще си говворим докато пътуваме.
— С колко сводника разполага тук О’Брайън? — питам аз.
Мортимър впива обезумял поглед в Салваторе и изстенва:
— Кълна се в Господ, не зная. Дадоха ми хотела, това е всичко, което знам.
— Това изключително твоя територия ли е? — пита Чарли Едноухия, и Мортимър закима енергично.
— Добре — казах. — Продължавай да закусваш. Трябваше ни само информация; няма да разкажем никому за нашата среща. Недей да разваляш всичко и си остани в града.
Той разтърси трескаво глава. Салваторе прибра рязаната си щека и се разделихме.
— Това ще ни свърши ли работа? — запита ме на излизане Чарли Едноухия.
— Не — отвърнах аз, — но е добре да знаем какво става.
— Заставяне лице да върши незаконни деяния по принуждение, а?
— Точно.
Сега вече знам защо Салваторе носи със себе си рязана щека за голф. Той я нарича своята „сладка лешникотрошачка“.
Сега вече става ли ти ясно какво означава „ръката на закона“, Сиско?
22. ПЛАЖ НА КОЛЕЛА
На връщане Стик караше съвсем разумно. И двамата нямахме какво да си кажем. По средата на пътя до града той свърна в един мотел и донесе по хамбургер и бира за двама ни. Зави зад сградата и паркира под едни палми в паркинга, след което отворихме вратите да пуснем вътре свежия бриз.
— Наред ли си? — запита той.
— Разбира се, защо?
— Защото ми се струва, че нещо ти тежи на душата.
— Откъде позна?
— Добре познавам това изражение.
— Всичко ми е наред.
— Само ми посочи някой, който и да е, и веднага ще ти кажа дали е в лошо настроение. — Той ме изгледа с онази своя кретенска усмивка. — Просто си мислех да ти кажа, че ме бива за слушател и че каквото влезе в едното ми ухо, веднага излиза от другото.
— Едва ли имам да ти казвам нещо, дето вече не си го чувал — отвърнах аз.
— Роден съм едва преди трийсет и една години и ще бъдеш ужасно изненадан, когато разбереш колко неща още има да чувам.
— Няма да го забравя.
На паркинга цареше оживено движение; гъмжеше от момичета с минималните бански костюми разрешени от закона и момчета с младежки пъпки и рязани дънки, които неумело се мъчеха да ги свалят. Бирата беше ледено студена и приятно пощипваше езика, а хамбургерът беше от истинско месо и приготвен точно както трябва. Смъкнах се в седалката, качих краката си върху арматурното табло и направих дълбока и продължителна глътка от бирата. Доста време беше минало от последния ми обяд, когато се хранех и наблюдавах млади момичета да се въртят наоколо.
— Виж, само погледни онова парче — подсвирна Стик.
— Гледам, гледам — подсвирнах му в отговор аз.
След малко две момичета в ТР-3 влязоха в паркинга паркираха до нас. Едното излезе и захвърли нещо в кошчето за боклук. Носеше тънки бели шорти, които едва скриваха задничето й и мъжка бяла риза завързана на възел точно под гърдите й, които просто напираха всеки миг да изскочат. Тя остана за малко до вратата на колата си, разменяйки закачливи погледи със Стик, после се вмъкна вътре, наведе глава над ухото на приятелката си и й прошепна нещо. Шортите й се обтегнаха до скъсване, докато го правеше, и се впиха във всички възможни гънки и ямички. Човек съвсем ясно можеше да забележи миниатюрните й бикини през памучната тъкан изпънати върху здравите й полукълба.