— Тогава захвърли няколко от тях.
— Не знам точно от кои да се отърва.
— Точно в това се състои и животът — изрече философски той. — Един процес на непрестанно елиминиране.
— Мислех си, че съм разбрал всичко преди да дойда тук — казах аз. — Толкова просто изглеждаше. Толкова просто.
— Точно там е капанът — отвърна той. — На нищо ли не те научи Виетнам, Джейк? Животът ни дебне отвред. За миг се отпускаш, и в следващия миг си мъртъв.
— Така ли била работата, Алф?
— Разбира се. Това е и отговорът на въпроса ти. Ние сме ченгета, защото винаги сме нащрек. Затова и сме живи.
— Да, явно това трябва да направим — проговорих аз след дълго мълчание. — Дигаме си чукалата на островите, просваме се на пясъка и му бием шута на всичко.
— Значи в крайна сметка това те е тормозило, защото ти е дошло до гуша, така ли?
— Точно.
Той отново ме дари с налудничавата си усмивка.
— Малко ми е трудно да ти повярвам — изрече той докато подкарваше черната си катафалка.
23. АЛО, КАСИЕРА
Когато се завърнахме в Склада, заварихме Луис Каубоя да ни чака. Грамадният мъж седеше на едно бюро и усърдно попълваше доклада си върху формуляр, издаван от министерството. Малките редове или броят им не го вълнуваше особено. Печаташе върху тях, под тях, през тях, и покрай тях. Неговата крайна цел беше да изложи доклада си. Гъмжеше от зачеркнати думи, а на две или три места беше забравил да остави интервали, но в моите очи той заслужаваше отличен за усърдието си. Поне се стараеше и го правеше. Лицето му просветна като северното сияние когато ме видя.
— Хей, тъкмо ти пишех сводка — изрече той и съдра листа от пишещата машина, без да довърши изречението. — Нищо, сега ще ти го обясня.
Погледнах частично запълнения формуляр и му казах, че ще му бъда страшно благодарен. Хрумна ми, че с чиста съвест можех да се подпиша под творението му и да го изпратя на Сиско. Това щеше да е достатъчно, за да секнат завинаги жлъчните му словоизлияния относно докладите ми, или по-скоро относно липсата им.
— Салваторе ми каза, че си проявявал интерес към онзи дребен плъх, аа… — Той запъна за момент, забравил името.
— Да не е Коен? — обадих се услужливо аз.
— Да. Онова дребно четириоко педалче, дето главата му сякаш е закачена като въртележка? — изрече той, и заклати бясно глава наляво и надясно, за да поясни мисълта си.
— Точно той е — потвърдих аз. — Той е касиерът на фамилията, освен ако нещата не са се променили.
— Да — провлачи той, което явно беше неговият начин за изразяване на съгласие. — Носи чанта от ония, старомодните, дето докторите са ги носели на времето, черна. Стиска я така, сякаш носи в нея семейните бижута.
— Точно това носи — обади се Стик. — Семейните бижута.
— Три дни му дишах неотлъчно във врата — миналата седмица вторник, сряда и четвъртък — и му хванах спатиите. — Луис измъкна едно малко черно бележниче. — Сутрин дъх не може да си поеме. Много е деен. Всеки ден ходи в банката, точно в два, тъкмо преди да затворят.
— Всеки ден ли? — запитах аз.
— И трите дни ходи в банката до реката — кимна той.
— А сутрин, винаги ли посещава едни и същи места? — попита Стик.
Луис поклати глава.
— Щура се по целия град. Но по обяд винаги гледа да е някъде на Стрип. Поне така беше през тия три дни.
— Къде внася парите?
— В Сийкоуст Нашънъл, дето е реката, както ти казах. Макар че понякога прави депозити и във филиалите.
Червейчето на добрите новини се размърда в стомаха ми. Това беше седалището на Чарлз Сийборн.
— Депозити от налични пари ли? — запитах аз.
— Не успях да се доближа толкова близо — повдигна рамене Луис. — Не исках да се разкривам, нали знаете. Пътува само първа класа. Голям черен кадилак с шофьор, дето може да носи боклука в прегръдките си. На предната седалка има още една горила. Следва ги един Додж Чарджър, обикновено с двама или трима педала.
— Значи нещо като малък парад, а? — обади се Стик.
— Да — ухили се Луис. — Малък парад. Да ви кажа правичката, ако направят конкурс за грозотии, първите места не им мърдат. Чарджърът обикновено ги следва много плътно, най-много на двайсет-трийсет ярда.
— Значи, казваш, все едно, че има червейчета в задника, а? — вмъкнах аз.
— Аха. Но всеки път приключва в банката до реката, точно преди да затвори.
Той ми протегна бележника си, изпълнен с неясни драскулки. Напречно на страниците, надлъжно, по диагонал, с главата надолу. Това беше още по-лошо дори от напечатания му доклад.