— О, това е чудесно — отвърнах аз.
— Аз ще обясня на Чарли как стоят нещата — обади се Стик след мен.
Дъч обитаваше стая с размерите на килер. Бюро, два стола, единия от които заемаше той, и прозорец. Бюрото спокойно можеха да го изпратят като помощ в някоя зона на природно бедствие. Беше толкова затрупано с хартия, че държеше телефона, който използваше в момента, на перваза на прозореца.
— Ще ти се обадя по-късно — изрева той в слушалката и я затръшна. Реших да затворя вратата.
— Не биваше да го правиш — изръмжа той. — Тук нямаме тайни един от друг. — Посочи ми другия стол. — Сядай.
Седнах. Той си прочисти гърлото и някъде близо минута размества безцелно книжата по масата, после свали очилата си и се отпусна на стола, втренчен в тавана.
— Не бих искал да звуча неблагодарен — започна той, — но аз си имам свой начин на действие, ясно ли е? Той може да не е присъщ на отдела за специални полицейски операции, и може да не харесва на Федитата, но така стоят нещата. Имам чувството, че като че ли в някакъв момент ти си започнал да ръководиш тази операция, разкарваш си както ти скимне момчетата ми по целия град, правиш жалки напъни да впечатлиш дребните риби сводници, а аз обичам нещата да бъдат ясни, и да се казват право в очите.
— Това ли е всичко, което те притеснява? — запитах аз. Усещах, че зад гнева му се крие и още нещо, но не бях сигурен точно какво.
— Засега.
— Добре. След като това е твоя игра, може би ще благоволиш да ме въведеш в правилата й.
Той издърпа едно чекмедже и извади лист хартия.
— Това е програмата ми за работа. Троша сума ти време, докато я съставя, имам грижата да държа под око всички нехранимайковци, и хората ми да могат да отдъхват по някой час, когато вече стане нетърпимо. И изведнъж се пръкваш ти и ми обръщаш всичко с краката нагоре.
Не обичам да ме притискат до стената, нито обичам да се извинявам и оправдавам.
— Оценявам прямотата ти. Можем ли да се доберем до компромис?
— Какъв по-точно?
— Ами да кажем, да седнем двамата с теб и да направим списък на най-неотложните задачи.
— Аз си имам списък с неотложните задачи.
— Знаеш ли, ще ми окажеш голяма помощ, ако ми ги обясниш.
— Ще го направя. Когато му дойде времето.
— Виж, Дъч, не съм дошъл тук да ти се пречкам из краката. Събрал си отличен екип. Малко е грубоват, наистина, но в крайна сметка това може да се окаже от полза. Опитвам се само да им помогна с малко напътствия.
— За тая работа си има канали — отвърна грубо той.
— Какви канали? Ти ли? Ти си каналът, Дъч. Съжалявам, ако съм те настъпал по пръстите…
— Не е там работата — прекъсна ме той.
— Тогава къде е? Виж, ако искаш да продължаваш да разкарваш дребни мошеници и да гониш уличните пласьори и курвите, това си е твой периметър. Не съм дошъл тук да прегазвам всичко и всички, дошъл съм да си свърша работата, да вкарам зад решетките хората на Талиани. Мислех, че това вече сме си го изяснили.
— Не ми съсипвай графика! — изрева той и изблъска с юмрука бюрото си.
Скочих.
— Да ти еба графика — казах спокойно аз. — Може би ще е по-добре, ако повикам тук подкрепления и да си продължа сам. И не ми повишавай глас. Това не е гимназия.
Това беше блъф, разбира се, но реших да го предизвикам, за да реагира, преди да е станало прекалено късно. Понякога най-добрият начин да укротиш една ситуация е да я нагрееш докрай. Това изобщо не му хареса. Сварих го съвсем неподготвен. Очите му излъчваха опасен блясък, а по мустаците му бяха избили ситни капчици пот. Тръгнах към вратата.
— Трябваше да ми кажеш за оная твоя история с Доу Рейнс — изрече най-накрая той миг преди да хвана дръжката.
Ето каква била работата значи. Титан се беше раздрънкал.
— Откъде накъде? Това си е моя лична работа. На Титан това му е известно пределно добре.
— Титан не ми е казал нищо.
— Никой друг не може да ти каже. Това беше преди цели двайсет години, по дяволите.
Той се облегна на стола и повдигна вежди.
— Бабс Томас — изрече само той.
Почувствах се като истински глупак. Последното нещо, което желаех в момента, беше да се изложа толкова левашки пред Дъч. Гледахме се втренчено, загубили представа за времето. Накрая раменете му се отпуснаха и той избърса мустаците си с опъкото на дланта.
— Sheiss — изръмжа той полугласно, после махна към стола. — Сядай. Да почваме отначало.
Седнах. Нямаше смисъл повече да му вдигам кръвното. И двамата бяхме защитили достойнството си.
— Ще се радвам, ако споделиш с мен гледището си как искаш да ръководиш шоуто — казах аз.
Бурята беше приключила.
— Не е там работата — изрече горчиво той. — Току-що ми стана много криво. Не обичам да чувам разни неща за човек, с когото работя рамо до рамо, от местната клюкарка.