След минута бях в стаята си, където не ме очакваха никакви телефонни обаждания или съобщения. Изведнъж се почувствах в безтегловност.
Целият бях плувнал в пот; смъкнах ризата и панталоните и седнах право пред климатичната инсталация по слипове. Останах така, докато накрая започнах да зъзна. Това ми отне не повече от четвърт час, така че ми оставаха още четири.
Продължавах да чакам да ми се обади по телефона да ми каже, че цялата работа се отлага. Напрежението ставаше непоносимо. Свалих слушалката от вилката, но той започна да стърже като ръждясали спирачки и отново оставих слушалката на мястото й. Седнах на леглото и отново вдигнах слушалката, като зачаках; след време нервите ми пак не издържаха и отново я върнах върху телефона; после вече само натисках с пръст вилката; прекарах така още четвърт час докато накрая пръстът ми се схвана.
Към шест си поръчах пържола, картофи, салата и кафе. Бях забравил какъв ужасен вкус има храната от стайното обслужване, но още първият залък ми го припомни. Нищо, и без това не бях особено гладен. Кафето го сервираха в онези отвратителни лилави термоси, които винаги изглеждаха мръсни, и беше изстинало до блудкавост, но въпреки това го изпих само за да си имам някакво занимание.
Убивах си времето. Кого заблуждавах, по дяволите. Не откъсвах очи от стрелките на часовника. Стигнах до такова отчаяние, че започнах да чета доклада на Сиско за Дюнтаун. Страничен човек с чиста съвест би се хванал на бас, че е написан от специалист в Търговската камара. Захвърлих го в кошчето за отпадъци и следващият половин час зяпах безсмислено телевизора.
В седем реших да се изкъпя, да отпусна вдървените си мускули и да убия още половин час. Пуснах крановете и радиото. Водата беше толкова вряла, че поне десет минути се подскачах и се потапях за миг, преди вече да се излегна във ваната. Банята е чудесна терапия, особено когато е вряла на границата на издръжливостта. Разтоварва мозъка, прочиства нервите, помага при сортирането на действителните проблеми от глупостите. Нещо като курс на лечение.
Десетина минути след като се пъхнах във ваната музите вече започваха да нашепват в ушите ми. Дрънкаха ми неща, които най-малко исках да слушам. Музите не винаги ти дават онова, което искаш от тях.
Събуди се, Килмър, шепнеха ми гласовете им, ти даде обещание на Дъч. Каза му, че няма да има никакви скандали, и той ти повярва, не ти зададе никакви въпроси.
Събуди се, Килмър, не можеш да изтриеш двайсет години с целувка, усмивка и едно изчукване в хамбара. 1963 принадлежи на историята. Тогава пред теб имаше сияеха бляскави перспективи. А сега какво сияе? Стик ти го каза с няколко думи. Надписът Хотел Холидей, това ти сияе сега. Доу сигурно би се посмяла на това — поне първите пет минути.
Събуди се, Килмър. Ти вече не си в състояние да различиш реалността от фантазията.
Започваше да ми писва от музите, а и радиото не ми помагаше изобщо. Бях го настроил на една от онези денонощни станции с музика и Ейди Горме пееше „Кой съжалява сега?“ Подхождаше идеално на настроението ми с всичките си хълцания и стенания.
Завъртях с пръстите на крака си крана за горещата вода и изчаках дотогава, докато вече зъбите ми започнаха да скърцат. Спрях я малко преди да достигне точката на кипене. Това уби още петнайсет минути.
Исках да огледам добре нещата, да преценя и отделя реалността от представите ми за нея. Трябваше да бъда обективен.
Но не бях. Защото от ума ми не излизаше представата за трапчинката под шията й, нежния участък на кожата й, където биеше рязко пулсът й. Имах навик да не отделям поглед от него и да броя ударите. Винаги познавах когато пулсът й че учестяваше.
Спомнях си за начина, по който притваряше очи и разтваряше устни около четвърт инч миг преди да я целуна. Притежаваше най-пухкавите устни. Човек направо можеше да се зарови в тях. Никога не усетих зъбите й. Не знам как го правеше. Устните й бяха по-меки от всичко възможно, което можеше да си представи човек.
Три години, ето колко бях чакал, наблюдавайки я да се превръща от петнайсетгодишно дяволче в осемнайсетгодишна жена, която разиграваше представлението „брат-сестра“ всеки път когато идваше в Атина за футболните уикенди. Това се правеше с цел да замаже положението пред Боса. С наближаването обаче на шестнайсетия й рожден ден целувките й на раздяла започваха да стават по-чувствени. И по продължителни.
Давай, давай, вади още от торбата.
Хайде, стига, Килмър. Мисли си за нещо друго. Подробности, концентрирай се върху подробностите. И събитията. Действителността, нали заради нея си тук.