След като Доу дойде и официално поздрави Теди и мен с добре дошли на празника й, след като бе взела ръката ми и почти бе изскубнала пръстите ми и после се бе отдалечила да поздрави и останалите гости, аз се отправих в другия край на стаята да поздравя наперения дребен мъж. Той вдигна поглед към мен и каза:
— Ти наистина изтрая до тая вечер, нали, момче? Голямо търпение си имал.
— Какво искаш да кажеш? — запитах с усмивка аз.
— Само не бързай да слагаш още тигана — изрече той и се отдалечи.
И това беше всичко. Една язвителна забележка, която той никога повече не повтори онова лято, което прекарах тогава със семейство Финдли. Беше изчезнала от паметта ми. Сега като се връщах на онази вечер, ми хрумна мисълта, че дребният мъж вероятно ме считаше недостоен за зестрата на фамилията Финдли. И след като онази нощ се бе оказала краят на изпитателния ми период, той очевидно бе превъзмогнал себе си. След това повече от всякога бях считан за част от семейството. Но Каменния Титан никога не прояви топлота към мен, предполагам, защото го бях оскърбил с дързостта си.
Дали наистина всички онези години са ме наблюдавали под микроскоп или е било чисто и просто проява на параноята ми, едно извинение да се измъкна от поредното емоционално обвързване, да остана изключен, както го бе нарекъл Стик? Когато е на деветнайсет или двайсет години и нещата се развиват така, както желае, човек не се измъчва много с подобни мисли.
Сега обаче мракът в стаята бе върнал към живота онези подозрения.
Дали наистина е било така? Дали всичко не е било част от изпитание, на което са ме подложили фамилията Финдли? Бяха ли Доу и Теди част от този тригодишен изпитателен период, през който са ме оглеждали от всички страни и са ме претегляли за дълготрайност, якост, здравина, устойчивост, лоялност, всички онези важни неща? А може би изобщо не бях издържал теста. А може би бяха видели в мен някакъв фатален недостатък незабележим за самия мен, нещо далеч по-лошо от счупен глезен, нещо което не беше спряло Теди да ме приеме като най-добрия си приятел, но което се бе оказало съдбоносната пречка да стана един от наследниците на Финдли. А може би кръвта ми не е била достатъчно синя.
Събуди се, Килмър.
Както си лежах в мрака, започнах да се чувствам като метална частичка, оказала се между два магнита. Единият ме дърпаше към Доу и Шефа и сладкия живот, който може би все още беше само на една ръка разстояние от мен. А другият ме теглеше към света на всички такива като Талиани, който, колкото и иронично да звучеше, беше далеч по-безопасен от другия. Вярвах в света на Талиани, именно защото съзнавах, че не съм в състояние в никакъв случай да им се доверя, и това съзнание ме караше да се чувствам сигурен.
Оголваха се много рани, за които си бях мислил, че са отдавна зараснали. Това ме плашеше, защото ми пречеше да виждам ясно обстановката такава, каквато е в действителност. Дюнтаун беше опасно място за мен. Разкриваше всичките ми ахилесови пети.
Магнитите се стремяха да ме изтръгнат от безопасните ми леговища.
Лежах скован в мрака, втренчен в ленивия вентилатор на тавана, докато мракът не погълна изцяло стаята. В девет и пет телефонът иззвъня. Звъня продължително време. В девет и двайсет отново. Не се помръднах. Лежах като бездиханен труп. Не бях в състояние да разговарям с нея, не и в този момент. В девет и трийсет прозвъня дванадесет пъти; изброих ги. След това започна да звъни на всеки пет минути. В десет и пет долових някакво драскане откъм вратата. Беше като шум издаван от хлебарка тичаща по кухненски шкаф. Повдигнах се на лакът и погледнах. До прага се белееше лист хартия.
Вдигнах го и седнах на ръба на леглото. Минаха няколко минути преди да включа лампата. Беше телефонно съобщение от Дъч Моорхед.
Тони Логето беше попълнил поредното място в списъка на убитите.
28. ПЕЕЩОТО ВЪЖЕ
Облякох се за по-малко от пет минути. Докато бързах през фоайето на хотела дочух рева на двигателя на Черната Мария, която след миг закова на място с жестоко скърцащи спирачки. Предната врата се отвори и аз се вмъкнах вътре. Стик включи направо на втора и остави най-малко един инч гума по асфалта.
— Давам всичко, само мястото да не е много далеч — простенах аз.
— Десет минути — каза той, докато залепваше червения буркан върху покрива на колата и включваше сирената. Това бяха най-дългите десет минути в моя живот. Стрелнахме се в южна посока покрай реката, където закъснелите шхуни на ловците на стриди се бяха превърнали ивици от светлини.
Сградата се намираше близо до Бак ОТаун, груба постройка, преобразена в приятен жилищен блок, обърнати към малката река с името Хамптън Ран. Плосък покрив, изящна входна врата; екстериорът просто излъчваше клас. Улицата гъмжеше от полицейски коли паркирани в безпорядък пред сградата.