Аз също започвах да усещам топлината надигаща се около врата ми. Биваше си я, беше безупречна.
— Нощта беше също като тази… и луната беше пълна…
Беше толкова близо до мен, че усещах дъха й.
— … това беше първият път, когато те видях гол…
А сега тя вече беше достатъчно близо, за да усети топлината ми.
— Лежахме там сред дюните и ти остави бъгито да се търколи по хълма…
— О, да, спомням си…
— Ти беше страхотен…
— Ти пак си толкова страхотна — чух се да произнасям. Гласът ми беше разтреперан като блян на стара мома.
— И сега се чувствам по същия начин, Джейк. Сякаш вътре в мен гори огън…
Тя се притисна в мен, гърдите й нежно изследваха гръдния ми кош като пеперуда изучаваща цъфнал цвят.
Но това не беше 1963 година и ние не бяхме на брега; бяхме тук и сега и тя отстъпи назад с разкопчана вече рокля, и гърди напиращи иззад белия корсаж, повдигна толкова грациозно рамене, че тялото й едва се раздвижи, и роклята се плъзна настрани като отвяна от вятъра, а тя пристъпи напред и ръцете й се плъзнаха бързо по бедрата й; след миг застана пред мен гола.
Ако времето въобще я беше докоснало, то е било само за да я направи още по-красива.
Влезе в прегръдката ми и ръцете ми я притиснаха отзад. Тя се залюля напред-назад, принуждавайки ме да я уловя. Дланта ми се плъзна по бедрото й нагоре и надолу, и тя се притисна още по-плътно в мен. Беше топла и влажна и стисна с всичка сила бедрата си, залавяйки като в капан ръката ми, и още по-силно се залюля. Пръстите й се плъзнаха по колана ми, разкопчаха го, и после ръката й се озова вътре и тя започна да ме гали; след миг и двамата се залюляхме в синхрон.
— О, Господи, Джейк — промълви тя. — Къде беше през всичкото това време?
Бавно я положих върху възглавниците в лодката и тя се разтвори под мен, с ръце протегнати над главата й докато я галех; ръката ми едва докосваше меката й сърцевина когато тя изведнъж рязко се надигна срещу дланта ми. Цялата се разтърси под ласката ми, пое ръката ми и я натисна още по-силно, като я задвижи заедно с моята, показвайки ми къде да я погаля, какво да изследвам, дирижирайки собственото си удоволствие. Ръцете й трескаво затърсиха нещо, за което да се вкопчат, откриха ръба на седалката и се впиха в него. Всеки мускул в тялото й беше струна отзоваваща се на докосванията ми. Триеше се напред-назад докато пръстите ми проникваха и в най-съкровените кътчета на тялото й.
Започна да скимти, след малко скимтенето премина в гърлено ръмжене, извиращо от дълбините на гърлото и, и тя изведнъж замря, обви ме с ръце, зарови глава в рамото ми и плътта ми заглуши писъците й. Протегна се надолу с разтреперана ръка, напипа ме и ме въведе в себе си. И след това остана само усещането за тялото й, меките й мускули ме обгръщат отвред, принуждават ме да достигна кулминацията заедно с нея, и дъхът й се кръстоса с моя.
Светът около нас изчезна.
Нямаше нито Сиско, нито Талиани, нито хулиганите, нито рани или писъци на обезумяла скръб. Бяхме като потопени в единствените крясъци; нашите писъци на наслада и облекчение, поглъщани жадно от морския вятър.
34. КЪСНО ОБАЖДАНЕ
Магнитофонът отдавна се бе извъртял и се изключил; бях придърпал якето си върху нас, макар и да изпитвах особена нужда. Топлото й тяло лежеше до моето като одеяло. Не говорехме много, само си лежахме така в мрака плътно притиснати един в друг. Мина половин час и изведнъж повикващото ми устройство развали магията, подобно на телефон останал откачен прекалено дълго време.
Размърдах се и внимателно я раздвижих, за да се протегна до кея, и да преровя джобовете ни дрехите си докато накрая го напипах и го изключих. Часовникът ми показваше единайсет и петнайсет.
Тя се изви и се притисна отново в мен, като въздъхна.
— Какво беше това?
Чудех се кой ли може да ме търси по това време на нощта.
— Повиквателят — прошепнах в отговор аз. — Трябва да се обадя до офиса.
Тя се надигна някъде около инч, разрошена главица, и ме изгледа с полуотворено око през надвисналите кичури коса.
— Кое време е?
— Единайсет и половина.
— И по това време трябва да им се обаждаш?
— Работното ми време е същински ад.
— Смешно. А и освен това е още много рано да си тръгваме.
— Имаш съпруг, нали не си забравила?
— Имам съпруг в Атланта за през нощта — отвърна тя. Погледна ме и се усмихна. По лицето й не личеше и следа от разкаяние. Беше по-невинна и от петгодишно дете.
— Може да се обади.
Тя отново се сгуши в мен.
— Няма. Далече от очите, далече от сърцето. А и освен това той ми има вяра.
Това изобщо не ми хареса. Вината ме сграбчи за стомаха като жестока язва, но това нямаше нищо общо с Хари Рейнс. Непрекъснато се залъгвах, че това е било неизбежно. Размърдах се повторно и се пресегнах за дрехите си. Тя се изправи и приседна, облегна се преградата както си беше без дрехи, а дивните й форми се очертаха от отиващата си луна.