— Най-разумно ще е да отидеш — каза той. — В Дуумстаун се счита за углавно престъпление да откажеш покана от нашата графиня.
— Само това ми липсваше, шибаното им парти с коктейли.
— Тъкмо ще имаш шанса да видиш как живее другата половина — обади се Чарли без вдига глава от своя плодов коктейл.
— Не ми допадат гъчканиците — казах аз.
Той вдигна очи и се усмихна.
— Може пък партито да е само за двама ви — предположи той, с което си заработи един мръсен поглед от моя страна, а Дъч го изгледа в размисъл.
— Е, можеше да извадиш и по-лош късмет — отбеляза шефът му.
— Да забравим за малко коктейлите — казах аз, слагайки край на словесната им гавра. — Нещичко изскочи. Може да се окаже първият ни реален шанс да се доберем до нещо реално.
— О? — възкликна учтиво Дъч.
— Джони О’Брайън изпрати снощи един от стрелците си при мен. Иска да разговаряме. Явно мартинките му вече треперят.
— Възнамеряваш ли да се срещаш с него? — запита Дъч.
— Да. В десет и половина. Имаш ли някой закачен за О’Брайън?
— Салваторе е натоварен с честта днес — кимна той.
— Докладвал ли е как вървят работите?
— Докладва ли някой изобщо? — отвърна Дъч. — Мога да позвъня до Склада и да проверя, но мога още отсега да ти кажа да не се надяваш много.
— Трябва да го махнем оттам — казах аз. — Условието е да отида сам. Ако О’Брайън само усети, че Салваторе се навърта наоколо, това може да провали цялата сделка.
— Ще видя какво мога да направя — изрече Дъч запътвайки се към телефона.
— Дали наистина е умно от твоя страна? — обади се Чарли Едноухия.
— Искаш да кажеш ходенето ми сам ли?
Той кимна. Лицето му се изопна. Знаех какво му беше на ума.
— Не се тревожи. Ако това е някакъв капан, едва ли ще ме предупреждават първо. Няма как да бъдат толкова сигурни, че няма да взема подкрепления със себе си.
— Ти познаваш пасмината им по-добре от мен — отвърна той, връщайки се към закуската си. — Но за всеки случай не се отдалечавай много от мястото.
— Оценявам загрижеността ти, Чарли — казах аз. — Но работата е там, че ако О’Брайън иска да се договорим за нещо, не можем да си позволим лукса да го пропуснем. От доста време крача по тоя път. Ще внимавам.
— Вече си голямо момче — повдигна рамене той. — Предполагам, че знаеш какво правиш.
Поръчах си лека закуска и опитах кафето. След пет минути Дъч се върна със загрижен вид.
— Значи така — започна той. — Сапата беше в Склада и повика Салваторе. Сапата ще ми се обади ако успее да го отзове.
— Мислех, че Сапата следи Нанс — казах аз.
Дъч се озъби. Запали цигара и издуха пушека към тавана.
— Загубил го е — отвърна той. — Проследил го е до доковете на разсъмване. Нанс се качил на една риболовна лодка за стриди и оставил Сапата с пръст в устата.
Внезапен студ ме скова, сякаш изведнъж ме бе пронизал леден вятър. Не бях такова развитие на нещата.
— Странно много хора знаят за тая среща — произнесох замислено аз.
— От Салваторе и Сапата ли се боиш? — запита вдървено Дъч.
— Не. Но не искам някой да ми провали цялата работа.
— Не се тревожи за това — отвърна Дъч. — Ще се свържем със Салваторе и ще го отзовем, ако си сигурен, че така е най-правилно.
— Това е моя сделка — казах аз, изчаквайки сервитьорката да остави закуската ми на масата.
— Ще ни кажеш ли къде отиваш? — запита Чарли Едноухия.
— Не съвсем — отвърнах аз. — Нали ги познаваш що за стока са тия, Чарли. Много лесно пълнят гащите.
Реших, че сме говорили достатъчно за О’Брайън и смених темата.
— Да има нещо ново по убийството на Логето?
Дъч поклати глава.
— Прочесахме цялата околност. Никой не е видял никого на покрива или да слиза по стената. Засега всичко е пълна мъгла. Но аз имам нещичко за теб. — Той измъкна един плик от джоба си и ми го подаде. — Тук е списъкът на спирките на Коен. Каубоя най-после ти го направи.
Отворих плика и огледах списъка. По-голямата част от адресите не ми говореха нищо. Най-съществената бележка беше, че в два от последните три дни Коен е посетил и една банка-филиал на Сийкоуст Нашънъл и е направил обичайната си визита на банката в два часа.
— Проверихте ли това? — обърнах се аз към Дъч.
Той кимна.
— Мога да ти дам и подробностите на отбиванията, ако искаш — каза той.
— Нямам време — отвърнах аз. — Тук има само едно нещо, което се хвърля в очи. Чудя се защо му е притрябвало на Коен да се отбива два пъти в банката. В сряда и петък той е посетил един филиал и самата банка. Защо го е направил?