— Може би не обича да носи голямо количество пари в брой със себе си продължително време — предположи Чарли Едноухия.
— Може би — казах аз, без да откъсвам поглед от списъка. — Но не мисля така. Той има навик да разнася пълни чанти с пари, освен ако нещата не са се променили.
— Имаш ли някаква друга идея? — запита Дъч.
— Да. Може би си заделя настрани малко и за себе си.
— Ако го прави, значи е далеч по-куражлия, отколкото го мислех — каза Дъч.
— Или пък с Костело играят комбина — предположих аз.
— Голям майтап ще е да ги пипнем по бели гащи с тая работа — изрече на глас мечтите си Чарли. — Ако случаят е такъв, гарантирам ви цял оркестър от канарчета.
— Това е в случай, че той върти игри — възразих аз.
— Днес Каубоя е по петите му — каза Дъч. — Може да ни съобщи нещо ново. — Изведнъж веждите му се надигнаха. — Проклет да съм — изрече той. — Тъкмо говорехме за вълка, а той влиза в кошарата. Виждаш ли двамата юнаци дето току-що влязоха? Оня, дето прилича на футболист и мърдата до него?
Двамата седнаха на една маса в ъгъла и веднага задърдориха като две стари клюкарки. Единият беше Дънлийви. Другият беше също толкова висок, но слаб, и по-възрастен, някъде към тридесет и петте; посивяващата му коса обрамчваше слабо и безволево лице. Маникюрираните му ръце жестикулираха нервно докато говореше; пръстите му си играеха с парчетата препечен хляб така, както паякът обвива мухата в паяжината си.
— Онзи отляво е Дънлийви — каза Дъч. — А птичката с морскосиния костюм е банкерът, Чарлз Сийборн, както изглежда, водят оживен любовен разговор.
— Мисля да пъхна една пръчка в мравуняка — произнесох аз.
— Какво мислиш да правиш? — запита ме малко нервно Дъч.
— Просто ще им се представя — казах аз, потупвайки го по рамото. — Няма да ухапя никого.
Закрачих към масата им. Двамата продължава да да се препират над закуската си. Дънлийви ме зърна с крайчеца на окото си. Продължи да говори, но беше очевидно, че си даваше сметка за присъствието ми, а явно не искаше да го безпокоят. Доближих се до масата им и той ядосано повдигна глава със спотаен гняв в очите.
— Казвам се Джейк Килмър — представих се аз миг точно преди той да избухне. — Мисля, че е крайно време да се запознаем.
Това го обърка. Не знаеше как да постъпи. Гневът в кафявите му очи внезапно беше заменен от широка усмивка, така както само един търговец на коли на старо умее да се усмихва, и след която бързаш да преброиш пръстите си дали всички са на мястото си.
— О, да, да, да — забъбри в скоропоговорка той и скочи от стола си. — Разбира се. — Сграбчи ми ръката и ме представи на Сийборн, който сякаш беше глътнал езика си. Сийборн ми протегна ръка, колкото отпусната, толкова и неискрена.
Беше ясно, че и двамата не ми се радваха особено.
— Бих искал да поразговаряме — обърнах се към Дънлийви аз. — Разбира се, в удобно за вас време.
— Толкова ли е наложително? запита той. — Няма ли да се видим утре вечер на празненството?
— Утре вечер?
— На коктейл-партито на Бабс — изрече той с дървена усмивка. — Не е хубаво да забравяте, за нея сте почетен гост. Много лесно се ядосва и много трудно забравя.
— Там съм — казах аз. — Но искам да си поговорим двамата само. Няма нищо тревожно. Просто ми трябва информация.
Той измъкна един малък бележник от вътрешния си джоб и го запрелиства.
— Какво ще кажете за петък по обяд? — предложи той. — Ще оставя телефона отворен и ще изпратя да донесат сандвичи.
— Звучи ми съблазнително — отвърнах аз. — Аз черпя.
— Не, в моя град черпя аз — отвърна той. Усмивката вече бе изпълнена с облекчение и искреност. — Помещаваме се в Склада. Прозорците ни гледат към Четириъгълника. Държим целия горен етаж.
— Страхувам се, че утре вечер няма да можем да се видим — обади се Сийборн. — Имам банкови проверяващи. Нали знаете как сме на тръни тогава.
— Между другото — обърнах се аз към Сийборн, — мисля, че имате един клиент, с когото сме стари познати от Синсинати. Казва се Коен.
— Коен? — отвърна като ехо той, повдигайки вежди прекалено високо. Имаше вид на човек, глътнал залък прекалено голям за гърлото му, което се раздвижи усилено нагоре-надолу като поплавък на въдица.
— Да. Лу Коен.
— О, да, сега се сещам. Мисля, че съм го виждал в банката един или два пъти.
— Предайте му моите искрени поздрави следващия път, когато го видите отново — казах аз.
Физически усетих облекчението, което изпитаха при тръгването ми от масата им. А и познавах достатъчно добре човешката натура, за да знам, че познанството на Чарлз Сийборн с Коен надхвърля далеч случайните една или две срещи.