Последен се зададе учителят Кройцкам. Движеше се сковано както винаги; сякаш бе глътнал бастун. До него вървеше доктор Бьок и му разказваше нещо интересно. Учителят слушаше внимателно и изглеждаше по-строг от когато и да било.
Странен човек беше този господин Кройцкам. Винаги изпитваха известен страх от него. Навярно защото той не можеше да се смее. Разбира се, също тъй възможно бе, че той само не искаше да се смее! Във всеки случай синът му Руди, бе казал на своите съученици, че баща му дори и в къщи не се усмихва.
Към това с течение на времето би могло да се привикне.
Но цялата история се усложняваше и от обстоятелството, че макар сам да не се смееше, той говореше неща, на които човек, ще не ще, трябваше да се смее!
Така например, като връщаше класните работи преди няколко седмици, той запита Матиас:
— Колко получи на миналото класно?
— Две — отговори Матиас.
— Тъй ли? — каза учителят. — Тозипът си много по-добре. И Мац вече се беше зарадвал, ала след това учителят рече:
— Този път двойката ти е с прибавка. Има и един минус!
Друг път шкафът в класната стая беше останал разтворен.
И Кройцкам бе извикал:
— Фридолин, затвори шкафа! Става течение!
И винаги, когато ги напушеше да се смеят, учениците имаха чувството, че учителят ги поднася, защото самият Кройцкам гледаше строго от високата катедра и се мръщеше, сякаш го присвиваше стомах. Никога не знаеха какво точно да сторят. Защото изражението на лицето му никога не издаваше какво чувствува той. Но през часовете му научаваха сума нещо, А в края на краищата и това беше нещо.
И тъй, сега Мартин трябваше да му признае, че тетрадките по диктовка са изгорени. Юстуса влезе в стаята на шестокласниците и учителят Кройцкам се насочи сам право срещу момчето.
— Имаш ли нещо да ми казваш? — запита строго той.
— Да, господин учителю — каза унило Мартин. — Вчера следобед учениците от реалното училище изгориха нашите тетрадки по диктовка.
Учителят се спря.
— Вие ли ги помолихте за това? — запита той.
И този път Мартин пак не знаеше дали трябва да се засмее. Ала сетне поклати глава отрицателно, разказа бързо най-важното и връчи на учителя списъка.
Учителят отвори вратата, бутна леко Мартин пред себе си и влезе в класната стая.
Докато Мартин бе чакал пред вратата, вътре се беше случило нещо, от което можеха да настръхнат косите на всеки!
Неколцина от приходящите ученици, подстрекавани от Георг Кунцендорф, бяха натикали Ули в кошчето за отпадъци и бяха закачили кошчето на двете куки, които служеха за окачване на географските карти. Четири момчета бяха държали през това време Матиас здраво, за да не може да мръдне от чина си. И сега Ули висеше горе, под самия таван на стаята, и зачервен до уши, поглеждаше от кошчето. Мартин едва не припадна. Ала учителят Кройцкам се престори, че изобщо не е забелязал това скандално положение, седна най-спокойно зад катедрата, развърза носната кърпа на Мартин, която се намираше пред него, и погледна пепелта.
— Какво би трябвало да представлява това? — запита той.
— Това са нашите тетрадки по диктовка — отвърна Мартин смутено.
— Аха! — каза учителят. — Едва ли може да ги познае човек. Кому бяха поверени впрочем вчера по обяд тетрадките?
Руди Кройцкам, синът на учителя, се изправи.
— Не можа ли да защитиш по-добре тетрадките?
— За съжаление не — рече Руди. — Момчетата, които нападнаха Фридолин и мен, бяха около двадесет. И преди да изгорят тетрадките, ме вързаха с въже в една изба.
— Докога беше в избата? — запита баща му.
— Докъм четири часа следобед.
— Не забелязаха ли нещо родителите ти?
— Не — Отвърна Руди.
— Изглежда, че имаш добри родители — рече гневно учителят.
Неколцина ученици се изсмяха. Пък и наистина смешно беше, дето учителят ругаеше сам себе си.
— Нима те не забелязаха отсъствието ти от трапезата по обяд? — запита той.
— Не — отвърна Руди. — Казано им бе, че съм поканен на обяд у един приятел.
Учителят каза строго:
— Поздрави баща си от мен и му предай занапред да бъде така любезен да следи по-внимателно за твоето поведение!
Сега вече прихна целият клас. Освен Ули. И освен учителя.
— Ще предам на баща си думите ви — отвърна Руди Кройцкам.
И всички отново се изсмяха.
— Хубави неща стават при вас — рече учителят. — Впрочем Мартиновият списък не ми е нужен. Имам всички бележки в тефтера си. Но ще сравня двата списъка. Дано никой да не е излъгал. Е, то ще се види. Освен това бих желал да ви предупредя още отсега: при следната беля, която сторите, ще ви тръсна такава диктовка, че ще видите звезди по пладне.