Сякаш по команда, всички впериха погледи нагоре към. Ули. Можеше да стане весело!
— Какво търси впрочем кошчето за отпадъци на тавана? — запита учителят. — Престанете най-сетне с тия глупости!
Няколко момчета скочиха, за да смъкнат кошчето.
— Не! — извика строго учителя. — Оставете го да си виси. Има време за това.
Дали пък наистина не бе забелязал, че вътре седеше Ули?
— Преди да преминем по-нататък — каза той, — ще повторим набързо няколко думи от вчерашната диктовка. Как се пише „шкаф“? Себастиан!
Себастиан Франк тикна под чина си книгата за наследствеността и произнесе думата буква по буква. Изрече я правилно.
Учителят кимна утвърдително.
— А как се пише „грамофон“? Ули!
Целият клас замръзна от ужас.
Учителят забаравани нервно с пръсти по катедрата.
— Е, какво се бавиш, Зимерн? Хайде почвай!
И тогава от кошчето се чу разтреперан глас:
— Г…р…а…м…
Ули не успя да произнесе нито буква повече. Сякаш притеглен от магия, учителят погледна нагоре и стана.
— Откога тази стая се е превърнала в панаир? Можеш ли да ми обясниш какво търсиш в тая глупава панаирджийска люлка горе? Да не сте се побъркали? Слизай веднага!
— Не мога — каза Ули.
— Кой стори това? — запита учителят. — Впрочем няма да питам. Не искате да го издадете. Матиас!
Мад се изправи.
— Защо не попречи да стане това?
— Много бяха — обясни Ули от висините.
— За всяка беля, която се случва, са виновни не само ония които я извършват, а и ония, които не попречват на извършването й — заяви учителят. — Всеки от вас да напише за следния час това изречение пет пъти.
— Петдесет пъти ли? — запита подигравателно Себастиан.
— Не, пет пъти — отвърна учителят — Когато напише едно изречение петдесет пъти, човек накрая го забравя. Петдесет пъти ше го напише само Себастиан Франк. Как гласеше изречението, Мартине?
Мартин каза:
— За всяка беля, която се случва, са виновни не само ония, които я извършват, а и ония, които не попречат на извършването й.
— Да знаеш само колко си прав! — рече учителят и се облегна на стола си. — Това беше първата част от трагедията. Хайде смъквайте малкия от люлката.
Матиас се спусна напред. Последваха го още няколко момчета. И най-сетне Ули отново почувствува под краката си здрава почва.
— А сега — каза учителят — следва втората част от трагедията.
И им даде една диктовка, ум да ти зайде. Чужди думи, главни и малки букви, препинателни знаци — направо да се отчаеш. В продължение на половин час осмокласниците се обливаха в кървав пот. Въпреки зимата и снега. (И след години споменаваха за тази диктовка. Най-добрата бележка, получена на нея, беше тройка.)
— Дяволска работа! — прошепна Матиас на своя съсед. — Дано реалистите нападнат Руди и днес!
Но тоя път учителят Кройцкам отнесе тетрадките по диктовка сам до дома си.
— Сигурното си е сигурно — каза той и напусна стаята пак тъй сковано и строго, както беше дошъл.
През междучасието Ули се качи на катедрата и извика:
— Тишина!
Но момчетата продължаваха да шумят.
— Тишина! — викна повторно той. Гласът му прозвуча като мъчителен стон. И тогава всички утихнаха. Ули беше блед като платно.
— Искам да ви съобщя — каза той тихо, — че не издържам повече. Съвсем ще се поболея. Вие си мислите, че съм страхливец. Е добре, ще видите. Каня ви да дойдете днес в три часа следобед на игрището. В три часа. Не забравяйте! После слезе и се върна на мястото си.
— Какво значи това, бе малкият? — запита Матиас.
Мартин и Джони също дойдоха и полюбопитствуваха какво възнамерява да прави Ули.
Но той поклати почти враждебно глава и каза:
— Оставете ме на мира! Ще видите.
Точно преди обяда дежурният в трапезарията раздаде пощата. Матиас и мнозина други получиха пари. Това бяха парите за път, които всички очакваха. Мартин получи писмо от майка си. Пъхна го в джоба си. При все че живееше вече доста време в интерната, той все още не можеше да свикне да чете писмата си на трапезата, сред общия шум и под любопитните погледи на околните. Не, след репетицията на пиеската той щеше да иде в парка или в някоя от празните музикални зали, за да бъде сам, когато разтвори писмото си.
Опипа го. Дисмото не беше много дебело. Майка му сигурно пращаше една банкнота от десет марки. Осем марки струваше пътят. Значи щяха да му останат две марки и с тях можеше да купи някои дребни подаръци за родителите си. Наистина, картината която бе нарисувана за тях, бе доста хубава. Но струваше му се, че една картина не е съвсем достатъчна за двама родители.