Когато обядът завърши, Матиас свика своите кредитори и им, изплати заемите, които му бяха давали, когато го беше мъчил гладът. Сетне избяга нанякъде. Трябваше бързо да отскочи до лекаря Шерф. Понеже днес бе богат, искаше да купи сладкиши за всички участници в коледната пиеса. Разбира се и за себе си; нали и той участвуваше.
Трапезарията се беше опразнила. Само Мартин и Джони стояха още при вратата. А в дъното на помещението, до своята малка маса, седеше Юстуса и тъкмо палеше пурата си. Те се отправиха към него. Той им кимна приветливо и ги погледна изпитателно.
— Изглеждате съвсем тържествени — рече той. — Какво кроите пак?
— Искаме да ви помолим да направите с нас една малка разходка. Трябва да ви покажем нещо.
— Тъй ли? — рече той. — Трябва?
Двамата кимнаха енергично. Тогава той стана и излезе заедно с тях от трапезарията. Отведоха го без никаква съпротива от негова страна чак до училищната порта.
— Е, какво — каза тогава той. — Навън ли?
Те кимнаха отново.
— Това вече здравата ме озадачава — рече той. Поведоха го нагоре по улицата, все покрай желязната училищна ограда. Той се заинтересува как вървят репетициите им.
Джони Троц каза:
— Знаем вече много добре рилите си. Дори и Матиас няма да засече утре вечер на представлението. Утре следобед имаме генерална репетиция. С костюми.
Юстуса запита дали бива да дойде на генералната репетиция. Момчетата отвърнаха, че бива разбира се. Но той забеляза, че не им бе особено приятно. И реши, че все ще съумее да обуздае любопитството си до първото публично представление.
— Но накъде сте ме повели всъщност? — запита доктор Бьок.
Те не отговориха, а само се усмихнаха и изглеждаха много развълнувани. Внезапно Джони запита:
— Какъв беше по професия вашият приятел, за когото ни разказахте снощи?
— Беше лекар — каза доктор Бьок. — И сигурно тъкмо затова преживя толкова тежко факта, че не можа да помогне на жена си и на детето си. Беше дори много способен лекар. Но ерещу съдбата все още понякога не помагат никакви знания.
— А можеше ли да свири на пиано? — продължаваше да пита Джони.
Юстуса погледна смаян момчетата.
— Да — каза най-сетне той. — Свиреше дори отлично. Но откъде ти хрумна да питаш за това?
— Тъй само — рече Джони.
А Мартин отвори вратата на градинското поселище.
— Оттук ли ще минем? — запита учителят.
Те кимнаха и го поведоха покрай множество малки заснежени градинки.
— Преди двайсет години по тия места беше още гора — заразказва им доктор Бьок. — И когато намислехме някоя лудория, прескачахме оградата и идвахме тук.
— И сега ние правим същото — каза Мартин.
Засмяха се.
Сетне момчетата спряха.
— Ха, та тук някой живее в истински железопътен вагон! — извика изненадан Юстуса.
— Да — каза Джони. — Човекът, който живее в тоя вагон, е наш приятел. И ние го обичаме почти толкова, колкото вас. И затова искаме най-сетне да се запознаете с него.
Мартин беше влязъл в градината, спря пред вагона и почука три пъти. Вратата се отвори и Непушача се появи на прага. Подаде ръка на Мартин. Сетне погледна към градинската порта, където стояха Джони и учителят.
Внезапно Юстуса въздъхна дълбоко, бързо блъсна решетъчната порта и се втурна към Непушача.
— Роберт! — извика той, забравил всичко друго.
— Йохан! — каза Непушача и подаде ръка на приятеля си.
За двете момчета съвсем не бе трудно да се измъкнат крадешком, защото двамата мъже стояха като вкаменени сред снега и не откъсваха поглед един от друг.
— Стари момко! — каза Юстуса. — Най-сетне те намерих пак!
Мартин и Джони тичаха мълчаливо между градините. Пред училищната ограда спряха да си поемат дъх. Не проговориха нито дума. Но преди да се прехвърлят през оградата, си подадоха ръце.
Сякаш безмълвно си даваха обещание. Обещание, което не можеше да се изрази с думи.
Осмата глава
съдържа много сладкиши; следващата репетиция на „Хвърчащата класна стая“: причината, поради която Ули донесе със себе си чадър; страшно вълнение на игрището и в училищната сграда; утешителните думи на доктор Бьок и III музикална зала.
Предпоследната репетиция на „Хвърчащата класна стая“ започна с небивало ядене на сладкиши. Матиас бе проявил разточителство при покупката си и сега грижливо следеше нищичко да не остане неизядено.
Ули пристигна със закъснение. Носеше под мишница чадър.
— Какво си помъкнал със себе си тая спринцовка? — рече Себастиан.
Но Ули не каза нищо и повече не го питаха.
Себастиан си помисли: „От тая заран насам е станал неузнаваем. И той е като часовник. Навиваха го повече, отколкото трябва. И ето, че сега е вече превит.“