Ули остави чадъра в ъгъла. По никакъв начин не поиска да вземе от сладките въпреки дългите молби на Матиас. Каза, че било време да започнат репетицията.
Сетне репетираха коледната пиеса на Джони. Изиграха я от първото до петото действие без никаква засечка и в края на краищата останаха много доволни.
— Видяхте ли! — каза гордо Матиас. — Колкото повече ям, толкова по-силна става паметта ми!
Сетне още веднъж поговориха за костюмите и за реквизитите. Фридолин обеща да вземе още днес русите плитки за Ули от фризьора Крюгер и да ги донесе утре сутринта. Така нищо нямаше да попречи да направят генералната репетиция. Подредили бяха вече дори и елхата. Бяха я окичили цялата с електрически крушки. А домакинът беше наслагал по клоните к няколко кила памук.
— Дано всичко мине както трябва и утре вечер — каза Джони. — Най-важното е да не ви хване сценична треска. Представяйте си чисто и просто, че сме сами в гимнастическия салон, както на репетициите.
— Е, колкото до това, ще се оправим — рече Мартин. — Но би трябвало да се поупражним на бърза ръка в подреждането на декдоите. Защото ако утре вечер вземе да падне някоя от картините — пирамидата или пък северният полюс, — зрителите ще почнат да се смеят още преди да сме отворили уста. И тогава няма да има нужда изобщо да играем пиесата.
Джони призна, че Мартин има право. И затова измъкнаха пак от ъгъла големите боядисани картони и бързо ги поставиха пред подпорите им. Сетне опитаха дали могат да движат самолета така, че зрителите да не виждат момчетата, които, скрити зад картона, дърпат паралелката.
— Всичко трябва да върви като по часовник! — извика Мартин. — За минутка сцената трябва да бъде напълно готова!
Тикнаха картините и паралелката отново в ъгъла и после пак ги извадиха. Влачеха и ругаеха като опитни сценични работници.
Ули се бе измъкнал от гимнастическия салон, без да го забележат, останалите. Опасяваше се, че те можеха да му попречат да изпълни намерението би. А това не биваше да става.
Повече от петдесет любопитни момчета стояха на заснежената ледена пързалка и го чакаха. Бяха все от долните класове. На по-олемите не бяха казали нищо. Момчетата веднага бяха подушили, че предстои да стане нещо необичайно и непозволено. Пъхнали ръце в джобовете на палтата си, те изказваха различни предположения.
— Може би изобщо няма да дойде — рече едно от тях.
Ала ето, че Ули се зададе. Мина безмълвно край насъбраните и се отправи към върлините за катерене в края на игрището.
— Защо ли пък носи чадър? — запита някой.
Но другите му изсъскаха: „Шшт!“
До върлините се издигаше висока стълба. Една от обикновените гимнастически стълби, каквито могат да се намерят във всяко училище. Ули пристъпи към стълбата и се заизкачва по ледено студените й пречки. На предпоследната пречка спря, извърна се и погледна надолу, към голямата тълпа от момчета. Олюля се малко, сякаш му се виеше свят. Сетне се съвзе и каза високо:
— Ето каква е работата. Сега ще отворя чадъра и ще скоча с него като с парашут. Отстъпете по-назад, че да не връхлетя върху главата на някого!
Няколко от момчетата заявиха, че Ули се е побъркал напълно. Но повечето мълчаливо се отдръпнаха назад и изгаряха от нетърпениеда видят оповестеното вълнуващо зрелище.
Четиримата осмокласници, които работеха в гимнастическия салон, тикнаха най-сетне за последен път през тоя дей декорите и паралелката в ъгъла. Себастиан проклинаше учителя Кройцкам, загдето го бе накарал да напише петдесет пъти изречението, за белята и вината.
— И това се случва един ден преди Коледа! — рече той огорчено. — Тоя човек няма сърце!
— Пък и ти май нямаш — каза Джони.
В този миг Матиас се озърна и запита:
— Но къде е малкият? Та той си е отишъл.
Джони погледна часовника.
— Тъкмо минава три — рече той. — Нали Ули смяташе да прави нещо в три часа.
— Вярно! — извика Мартин. — Вън, на игрището! Любопитен съм да видя какво е измислил!
Напуснаха салона и се втурнаха към игрището. Свиха край ъгъла й спряха като вкаменени. Игрището гъмжеше от ученици. И всички гледаха към високата гимнастическа стълба, на чийто връх Ули едва пазеше равновесие. Над главата си беше издигнал разтворения чадър. Мартин прошепна:
— Гледай го ти! Иска да скочи!
И тутакси хукна нататък. Останалите трима го последваха. Въпреки снега игрището беше страшно плъзгаво. Джони падна.
— Ули! — закрещя Матиае. — Недей!
Ала в този миг Ули скочи. Чадърът веднага се обърна. И Ули полетя стремглаво към заснежената ледена повърхност. Чу се глух удар и момчето остана неподвижно на земята.