Тълпата се пръсна с крясъци. В следния миг четиримата приятели бяха при падналия. Бледен като мъртвец и загубил съзнание, Ули лежеше в снега. Матиас коленичи до него. И почна да го милва.
Сетне Джони хукна към училището, за да повика меди-цинската сестра на интерната. А Мартин се завтече към оградата и се прехвърли през нея, за да вдигне тревога при Непушача. Нали той беше лекар. Трябваше да помогне. Пък и Юстуса беше още при него. Матиас поклати глава.
— Мъничкият ми! — рече той на припадналия. — А пък те седнали да разправят, че не си бил смел!
И после от очите на бъдещия световен шампион по бокс се зарониха едри детски сълзи. Повечето от тях паднаха в снега. Но няколко капнаха и върху смъртно бледото лице на Ули.
Матиас, Мартин, Джони и Себастиан стояха мълчаливо до прозореца в преддверието, — откъдето се влизаше в болничната стая на интерната. Не ги пускаха вътре. Още не знаеха какво е станало с Ули. В стаята бяха Непушача и Юстуса, медицинската сестра и господин директорът Грюнкерн. Дошъл бе и училищният лекар, старият санитарен съветник Хартвиг.
Най-сетче Мартин каза:
— Едва ли ще е нещо страшно, Маценце!
— Положително не е страшно — обади се Джони.
— Аз му премерих пулса, биеше съвсем нормално — заразказва Себастиан. Разправяше го впрочем за трети път. — Сигурно си е счупил само десния крак!
Сетне пак се умълчаха и втренчиха погледи през прозореца навън, към побелелия парк. Ала не виждаха нищр. Тъжните мисли замъгляваха очите им. Та това чакане продължаваше цяла вечност!
В този миг вратата се отвори тихо. Юстуса излезе и бързо се отправи към тях.
— Не е много лошо — каза той. — Счупването на крака е без усложнения. Има освен това и леки натъртвания на гръдния кош. Не се установи сътресение на мозъка. И тъй, горе главата, момчета!
Приятелите си отдъхнаха. Мац притисна лице към стъклото на прозореца. Раменете му потръпваха. Юстуса доби такъв вид, сякаш се канеше да помилва едрия немирник. Ала не посмя да го стори.
— След четири седмици той ще бъде отново здрав — каза доктор Бьок. — А сега ще ида бързо да телефонирам на родителите му, че през ваканцията момчето ще трябва да остане тук.
Готвеше се вече да тръгне.
Но запита още:
— Можете ли изобщо да ми обясните как му е хрумнала тая идиотска мисъл да скача от стълбата с чадър?
— Всички непрекъснато го ядосваха — подхвана, хълцайки Матиас, — казваха, че бил страхливец и какво ли не! — Матиас извади носна кърпа и си изтри носа. — А пък аз, говедото, вчера го посъветвах да стори някога пред всички нещо, което да ги смае…
— Е, и той наистина успя да го стори — рече Юстуса. — Но вие се съвземете малко! Не забравяйте следното: по-добре подобно счупване на крак, отколкото малкият цял живот да се бои, че другите ще го смятат за непълноценен. Сега наистина ми се струва, че този парашутен скок съвсем не е бил толкова глупав, както то мислех отначало.
Сетне бързо се спусна по стълбището, за да уведоми по телефона родителите на Ули.
Четирите момчета си отидоха едва когато излезе Непушача и даде честна дума, за да ги увери, че след месец Ули пак ще скача като козле. Матиас се отдалечи последен. Запита още дали може да влезе при Ули. Но Непушача каза, че това е строго забранено. Порано от утре не можело и да се мисли за подобно нещо. Тогава и Матиас отиде в стаята си.
Докато слизаше по стълбите, Мартин усети как писмото от майка му прошумоля в джоба му.
Влезе в III музикална зала. Там седна върху перваза на прозореца и разкъса плика. Първото нещо, което видя, беше ивица пощенски марки. Извади ги и бързо ги преброи. Бяха двадесет марки по двадесет и пет пфенига. Значи само пет марки!
Сърцето му почти престана да бие. Сетне той взе в ръка писмото. Разгъна го и го обърна. Бръкна в плика. Огледа пода около себе си. Но нямаше нищо повече. Стойността на пощенските марки си оставаше същата.
Коленете му се подкосиха. Затрепереха. Погледна писмото и зачете:
„Мое мило, добро момче,
Това писмо наистина ще стане тъжно. Просто не знам как да го почна. Защото, представи си, мое добро дете, този път не мога да ти изпратя осемте марки за път! Просто не успяваме да свържем двата края, а това, че татко ти не печели нищо, вече знаеш. Като си помисля само, че по Коледа ще трябва да останеш в училището, става ми съвсем тежко. Как не си блъсках главата. Наминах и при леля ти Ема. Но напразно. Баща ти ходи при един свой бивш колега. Но и той нямал възможност да му заеме… Нито пфениг.
Няма изход, мое малко момче. Тозк път ще трябва да останеш в интерната. И чак до пролетната ваканция няма да се видим. Като си помисля само…, но всъщност не бива, защото няма никакъв смисъл човек да мисли за това. Напротив. Ще бъдем страшно смели и ще стиснем зъбки, нали? Едничкото, което можах да намеря, бяха пет марки. От шивача Рокшро. До Нова година. Тогава ще трябва да му ги върна.