Мартине, купи си с тях в някоя сладкарница чаша шоколад и някакви сладкиши, и не стой все в училището и в стаята. Чуваш ли? Може би там наблизо има пързалка. Непременно ходи да се пързаляш. Нали ми обещаваш?
А утре ще получиш по пощата колет. В него са подаръците, които трябваше да намериш под елхата в къщи. Може би ние изобщо няма да имаме елха. Щом като ти не ще си бъдеш тук, няма и смисъл.
Не е много онова, което ти пращаме. Но нали наеш, че парите не стигат. Твърде тъжно е, но така си е. Мило мое момче, нека всички бъдем много храбри за Коледа и никак не плачем. Аз ти обещавам това. И ти ми обещаваш, нали? А сега много поздрави и целувки от твоята любеща те майка.
Татко ти също те поздравява. Поръчва да си много послушен. Но ти и без това си такъв, нали? Пращам ти парите в пощенски марки. Ти ще ги смениш.“
Мартин. Талер гледаше втренчено писмото. Буквите се размазаха пред очите му. Майка му беше плакала. Личеше.
Тук-там мастилото беше зацапано.
Момчето стисна с пръсти дръжката на прозореца, вдигна очи към морното, сиво декемврийско небе и прошепна:
— Мамичко! Моя мила, мила мамичко!
И сетне, ще не ще, заплака, макар че всъщност не биваше да плаче.
Деветата глава
съдържа една принципна декларация на Себастиан по въпроса за страха; заместването на един артист; тайно посещение на болничната стая; ресторантът „Последният кокал“ и една топла вечеря; срещата с един пощенски раздавач и писмото на Мартин до родителите му.
Парашутният скок на Ули се превърна в злободневна тема за разговор във всички занимални. И всички бяха единодушни: малкият Зимерн бил страшен разбойник — никой не подозирал, че някога той ще бъде способен на подобна безумно смела постъпка.
Възразяваше само Себастиан.
— Този скок няма нищичко общо със смелостта — твърдеше настойчиво той. — Когато скочи от стълбата, Ули не беше по-смел от преди. Към този скок го тласна отчаянието.
— Да, но смелостта на отчаянието! — извика един горнокласник. — Има много страхливци, който дори и насън не биха помислили да скочат от стълба. Пък макар и да са отчаяни до немай-къде!
Себастиан благосклонно кимна.
— Това е вярно — рече той. — Само че разликата между тях и Ули не трябва да се търси в пределите на смелостта.
— Ами в какво тогава?
— Разликата е в това, че Ули е в състояние да се срамува повече от тях. Защото Ули е съвсем простодушно, наивно момче. Неговата страхливост смущаваше най-много самия него!
Себастиан се позамисли малко. След тока продължи:
— Всъщност това което възнамерявам сепа да ви кажа, никак не ви влиза в работа. Но замисляли ли сте се вие някога дали аз съм храбър? Идвало ли ви е някога на ум, че съм страхлив? Не ви е идвало на ум! Ето защо сега ще ви съобщя съвсем поверително, че съм дори извънредно страхлив. Но аз съм разсъдлив човек и не допускам това да се забележи. Моята липса на смелост не ми пречи особено много. Аз не се срамувам от нея. И това се дължи пак на обстоятелството, че съм разумен. Зная, че всеки човек си има грвшки и слабости. Важното е само да не допуска тия грешки да се видят от другите.
Естествено, не всички разбраха думите му. Особено по-малките никак не загряха.
— Все пак според мен за предпочитаме е човек да може да се срамува — каза горнокласникът.
— И аз мисля тъй — отвърна тихо Себастиан.
Днес той беше забележително разговорлив. Навярно причина за това беше злополуката с Ули. Иначе той винаги казваше само присмехулни неща, които озадачаваха. Нямаше нито един приятел. И момчетата винаги бяха смятали, че той не се и нуждае от приятели. Ала сега почувствуваха, че все пак самотата го измъчва. Положително не беше твърде щастлив.
— Впрочем — внезапно каза той неприязнено, — впрочем никой да не е посмял да намира смешно това, че ми липсва смелост. Инак ще се видя принуден, чисто и просто за поддържане на авторитета си да му обърша един. Защото дотолкова смелост все пак имам.
Такъв си беше той! Тъкмо бяха почнали почти да му съчувствуват. И ето че пак тикна под носовете им опаката си страна.
— Тишина! — извика старшият по стая. Беше заспал за малко и току-що се беше пробудил.
А Себастиан седна, за да напише петдесет пъти изречението за белята.
Малко по-късно той отиде в занималнята на Джони.