Миг по-късно той вече стоеше до леглото на Ули. Момчето спеше. Миришеше на лекарства. Сърцето на Матиас биеше лудо, сякаш искаше да изхвръкне от гърдите му. Той се взираше с умиление в бледото лице на малкия си приятел.
Внезапно Ули отвори очи. И в погледа му се появи уморена, едва забележима усмивка.
Матиас кимна. Гърлото му се свиваше на плач.
— Не ме боля чак толкова — каза Ули. — Наистина. А в други ден ще дойдат родителите ми.
Матиас отново кимна. Сетне каза:
— Исках да остана през ваканцията тук. Но Юстуса ми забрани.
— Много ти благодаря! — прошепна Ули. — Но замини си за в къщи. А пък, като се върнеш, вече ще бъда почти здрав.
— Разбира се — рече Матиас — Само че наистина ли не те боли вече никак?
— Никак! — прошепна Ули. — Ами какво казват другите?
— Направо са се шашнали! — разправи му Матиас. — И гледат вече на теб със страшно уважение.
— Виждаш ли — прошепна Ули. — Ти беше напълно прав. Страхът се лекува.
— Но, малкият… вчера аз съвсем не мислех за подобно нещо — рече Мац. — Та то можеше да свърши и много по-зле. Сам знаеш, че не съм бъзливец. Но и милион да ми обещаеш — пак не бих скочил от тая стълба.
Лицето на Ули засия от радост и гордост.
— Наистина ли?
— Напълно изключено! — рече Матиас. — Бих предпочел да ми викат страхливо псе.
Ули беше доволен от себе си и от света. Въпреки болките и въпреки няколко седмичното лежане, което му предстоеше.
— На нощната масичка има шоколад — прошепна той. — Лично от Грюнкерн. Вземи го.
— Не благодаря! — рече Матиас. — Не съм гладен.
Ули едва не прихна да се смее. Но гръдният кош го болеше.
— Ти… да не си гладен? — прошепна той. — Но, Маценце! Заповядвам ти да изядеш шоколада. Инак ще се развълнувам, а Непушача ми забрани каквото и да било вълнение.
Тогава Матиас бързо взе шоколада. Ули продължи да го гледа строго, докато Мац тикна няколко късчета в устата си. После се усмихна примирително.
В този миг вратата се отвори и медицинската сестра влезе в стаята.
— Веднага да се махаш оттук! — викна тя. — Просто да не повярва човек: тоя дангалак дошъл и плюска шоколада на болцото момченце!
Матиас се изчерви до уши.
— Но Ули ми заповяда! — извика той, като все още дъвчеше.
— Излизай оттук! — викна тя отново.
Двете момчета си кимнаха съучастнически.
— Скорошно оздравяване, Ули! — каза Матиас и си тръгна.
Преди лягане Юстуса държа кратка реч пред всички ученици.
— Трябва да бъдем действително доволни — рече той, — че опитът, който малкият Ули сметна за наложително да предприеме, си остана само злополука и не се превърна в нещастие.
Той можеше да завърши и много по-зле. Ето защо смятам за необходимо да помоля присъствуващите да внимават добре подобен род храброст да не стане-мода. Моля всички да проявяват както смелостта, така и страха си колкото може по-незабелязано. Трябва да пазим престижа на училището, като че ли е наш личен престиж! Чупенето на крака е доказателство за храброст, което аз в качеството си на училищен възпитател трябва решително да отхвърля. Впрочем не го намирам и за особено убедително. Тъй. А сега да считаме историята за приключена! Тази вечер аз излизам. Искам да пия чаша бира. Ще ме замества дванадесетокласникът Хенкел. Дръжте се прилично. И имайте предвид, че ако вдигнете някой врява днес, за в бъдеще няма да мога да излизам. А вярвам, че не бихте ми отказали чаша бира. Тъй, а сега лека нощ!
— Лека нощ, господин докторе! — извикаха всички.
Доктор Йохан Бьок се отправи надолу към града. Пътят бе дълъг. Ресторантът „Последният кокал“ се намираше чак в отвъдното предградие. Непушача му беше казал, че свири там на пиано.
„Музика и танци, без задължителна консумация на вино“ — пишеше на вратата. Юстуса влезе. Локалът съвсем не бе от най-добрите. И посетителите имаха достау предизвикателен вид. Непушача седеше до едно раздрънкано пиано и свиреше шлагер след шлагер.
Бьок седна край малка маса и запали пура. Непушача го забеляза, и му кимна. Докато неговият приятел блъскаше клавишите, Юстуса внимателно се огледа. Локалът наистина беше загубен. Мъжете не сваляха шапките си дори когато танцуваха. Ама че работа!
След около половин час Непушача дойде на масата на Бьок.
— Това е големият антракт! — каза той и доволно се усмихна.
Келнерът му донесе немски бифтек с пържени картофи и една малка бира.
— А пък това е топлата вечеря! — рече Непушача и почна да яде с голяма охота.
— Не ми се сърди, Роберт — каза Юстуса, — но тая работа, разбира се, не е за теб! Не искаш ли да опиташ поне да се върнеш към живота на обикновените хора?