Тази е първата Коледа, когато няма да се видим, и това, разбира се, е много тъжно. Но нали ме познавате? Щом реша да не се поддавам на нещо, държа се твърдо. Че защо съм най-сетне мъж? Страшно се радвам на колета, който ще получа утре. Ще сложа на чина си няколко елхови клонки, има и свещи. Освен мен тук остава и Джони. Нали знаете защо. А пък Ули, той си счупи десния крак. Това е много по-неприятно, нали? Джони каза, че съвсем не било трудно да прекараш ваканцията тук, стига да умееш да се владееш. Така!
Знаеш, мила мамичко, че този път не мога да ви подаря нищо, нито на теб, нито на татко. Догодина може би ще давам частни уроци на някого от новите петокласници и тогава ще имам много пари. Ще бъде великолепно, нали? Но ви нарисувах една картина. Казва се «След десет години» и вие ще я разберете. На нея се вижда как ви отвеждам с една синя каляска чак отвъд Алпите. Слагам картината в писмото и трябва да я сгъна на четири. Инак няма да влезе в плика. Дано ви се хареса. Още не мога да рисувам по-хубаво и съм я работил четиринайсет дни. А сега, мила мамичко, трябва да свършвам, защото ще бие звънецът за вечеря, пък трябва да изтичам и до пощенската кутия.
Обичайте ме, както досега, макар че не мога да си дойда в къщи за празниците. И не тъжете! Та нали и аз не тъжа! Можеш да бъдеш сигурна в това, мамичко! Не, ще ходя на пързалката и постоянно ще мисля за вас. Положително ще бъде много весело. Много, много, Много поздрави на теб и татко
от вашия покорен син.
Мартин.“
Раздавачът, който изпразваше пощенската кутия, не знаеше колко много въздишки се изсипваха в голямата му чанта. Доктор Бьок и Непушача също не знаеха.
Десета глава
съоържа последния учебен ден преди ваканцията; една разходка из Кирхберг и много срещи; още един шоколад за Матиас; коледното тържество в гимнастическия салон; един неочакван зрител; какви подаръци получава той и какво казва; един миг, край леглото на Мартин.
Настана и последният ден, през който се водеха учебни занятия. През този декемврийски ден нито един учител не може да иска от учениците си да проявяват необходимия интерес към произхода на електричеството или към глаголните спрежения, към изчислението на лихвения процент или към крал Хайнрих от Каноса. Нито един учител на света не може да иска такова нещо. И никой не го иска. Така беше и в гимназията „Йохан Сигизмунд“ в Кирхберг. Повечето от учениците, които живееха в интерната, бяха започнали вече да стягат куфарите си. Радваха се отсега на коледното тържество в гимнастическия салон. Радваха се на пътуването с влак, което им предстоеше на следния ден. Радваха се на подаръците, които щяха да получат в къщи. Радваха се на подаръците, които щяха да занесат на родителите, на братята и на сестрите си. Бяха просто, полудели от радост и трябваше здравата да се сдържат, за да не се покатерят посред час върху чиновете и да заиграят там хоро.
Учителите се виждаха принудени да се съобразяват с тази временна невъзприемчивост на своите възпитаници и ги караха да четат приказки и легенди или пък сами им разказваха разни случки, когато им хрумнеха такива, разбира се. През най-последния от часовете осмокласниците имаха география при доктор Бьок. Той донес една книга, в кято бяха събрани най-хубавите басни от световната литература, и накара учениците един след друг да четат някои от тия кратки поучителни истории, в, които почти винаги се говори за животни и почти винаги се подразбират хора.
Дойде ред и на Мартин. Той заекваше. Бъркаше. Прескочи два реда и не забеляза. Неколцина осмокласници се изсмяха. Джони го гледаше угрижен.
— Блестящ успех! — каза Юстуса. — Ти май си се пренесъл вече духом у вас, в Хермсдорф, под елхата. Не бързай. Ще пристигнеш навреме при родителите си!
Мартин сведе глава и си заповяда: „Плакането е строго забранено! Плакането е строго забранено! Плакането е строго забранено!“ Още снощи, когато до късно не бе мигнал, той си бе повтарял на ум това изречение. Повторил го беше поне сто пъти.
Юстуса даде книгата с басните на следния ученик и до края на часа често поглеждаше изкосо към първенеца на класа. Имаше учуден и изненадан вид.
Мартин беше втренчил поглед в чина си и не смееше да вдигне очи.
По обяд пощенският раздавач донесе колета, за който майката на Мартин бе съобщила в писмото си. Колетът с коледните подаръци! Мартин дори не погледна какво има в него, взе го под мишница и го отнесе в стаята с шкафовете. Тъкмо когато беше разтворил своя шкаф и поставяше в него колета, край него мина Матиас. Мъкнеше голям куфар. Искаше да си стяга багажа.
— Ха, откъде пък получаваш колет днес? — запита той.