Выбрать главу

— От къщи — отвърна Мартин.

— Че защо ти изпращат колет един ден преди да пристигнеш при тях?

— Мама ми праща праните дрехи — излъга Мартин, — та да не трябва да ги мъкна на връщане през януари.

— Всъщност много практично — рече Матиас. — Е, аз ще си стегна сега куфара. Наистина, най-много ми се ще да остана тук. Но Юстуса е против. Казва, че трябвало все пак да създам на достопочтените си родители малко радост и да се умъдря под елхата у Зелбманови във Франкенщайн. Е, от мен да мине. Впрочем по Коледа в къщи винаги е много весело, нали? И у вас ли е тъй?

— То се знае — каза Мартин. — Дори премного весело. Матиас не го оставяше на мира.

— И ти ли ще заминеш по обяд?

— Не, ще пътувам по-късно.

— В седемнадесет часа и дванадесет минути?

— Да. В седемнадесет часа и дванадесет минути.

— Слушай, я тръгни и ти още е обедния влак! — замоли го Матиас. — Най-малко петдесет момчета ще пътуват по обяд в нашата посока. Ще си окупираме цял вагон и ще лудуваме славно! Чудесно ще бъде! А? Ще дойдеш ли и ти?

Мартин не можа да издържи повече. Затръшна вратата на шкафа, извика „не!“ и побягна от стаята. Матиас поклати глава и каза:

— На тоя му е изпила кукувица ума!

Следобед повечето момчета слязоха в града, за да направят набързо още някои покупки или пък чисто и просто да погледат витрините на магазините за играчки. Сутринта бе валял сняг и сега бе настанал лют мраз. Продавачите на елхи по уличните ъгли гледаха час по-скоро да се отърват от последните дръвчета. Лесно намаляваха цената.

Мартин отиде в пощата и замоли чиновника на гишето да размени марките му срещу пари. Наистина, човекът почна да ръмжи като лъв, но в края на краищата се съгласи. Момчето благодари учтиво, прибра парите и поскита още малко из улиците.

На площад „Вилхелм“ срещна бившия предводител на реалистите, Егерланд. Поздравиха се като неприятелски генерали, които се срещат след войната на курорт в Ривиерата. Враждебно, но с взаимно уважение.

А на „Кайзерщрасе“ налетя на Себастиан Франк. Себастиан се посмути. Посочи няколкото пакетчета, които държеше в ръка.

— Какво да се прави — рече той. — Обичай. И ти ли си тръгнал по покупки?

— Не — отвърна Мартин.

— Аз все ги оставям за последната минута — рече Себастиан. — Всеки път ми се иска да не взимам нищо. Та това всъщност е допотопен обичай, нали? Но после всеки път хуквам. Все пак има нещо мило в него. В края на краищата изпитвам истинско удоволствие да подаря никому шещо. Не намираш ли и ти, че е тъй?

— Разбира се — каза Мартин, — Това е дори великолепен обичай.

Сетне прехапа долната си устна. Още една дума само, и щеше да се разреве.

„Плакането е строго забранено!“ — помисли си той, кимна на Себастиан и бързо продължи пътя си. Едва ли не тичаше. По-далеч и по-скоро да се махне от тая коледна атмосфера!

На ъгъла на „Нордщрасе“ спря и огледа обстойно витрината на пекаря Шерф.

Тук значи щеше да пие утре следобед шоколад и да яде сладкиши. Щеше да бъде ужасно. Но майка му искаше така и нали той и беше обещал тържествено.

„Как ли ще издържа — мислеше той, — как ли ще издържа цели четиринайсет дни, без да се разрева нито веднъж!“

После бавно тръгна към училището. В джоба му дрънкаха три монети.

Генералната репетиция на „Хвърчащата класна стая“ се състоя с костюми. Момчетата се бяха страхували, че малкият Щьокер ще се провали. Останаха приятно измамени.

Седмокласникът играеше като дявол! Пък и страшно хубаво му стояха русите плитки от фризьора Крюгер и роклята от шкафа на Ули! Всеки, който не знаеше, че е предрешен, би го взел за момиче.

— Дванадесетокласниците ще се влюбят безнадеждно в теб — извика Себастиан.

Само Матиас намираше, че Ули все пак бил малко по-добър в тая роля. Но това беше нещо съвсем естествено. В края на краищата то беше негов приятелски дълг.

Репетираха пиесата два пъти. Най-тежко беше за Мац. Мъчеше го особено краткият антракт за преобличане между четвъртото и петото действие. Защото да се превърнеш от бяла мечка в свети Петър за една-единствена минута, разбира се, не е лесно нещо. Но и това щеше да се нареди някак.

— Достатъчно — каза Джони Троц. — Дано да сме късметлии довечера. Пу, пу, пу!

И всички си плюха взаимно по три пъти в пазвите. Себастиан беше казал, че артистите винаги правели тъй. Джони се приближи до Мартин.

— Какво става с тебе? — запита го той. — Вярно е, че си знаеш ролята, но я казваш тъй машинално, сякаш мислиш за съвсем друго нещо.

— За довечера ще се оправя — рече първенецът на класа. — Нощеска спах зле.

Преоблякоха се и оставиха костюмите, плитките и брадите си в шкафа, където държаха трамплините. Сетне отидоха в училищната сграда и се качиха горе, в болничната стая. Бяха им разрешили да посетят Ули.