След като го запитаха как е, те му разправиха, че представлението положително ще мине добре. Матиас добави, че седмокласникът Щьокер досега се е проявил задоволително. Естествено, не можел и да се сравнява с Ули. Но все пак. Останалите кимнаха с глава.
— Радвам се — каза Ули. — А пък утре всички заминавате! Освен мен и Джони. Пожелавам ви много подаръци.
А после даде знак на Матиас да се приближи до леглото и тикна скришом в ръката му един шоколад.
— Грюнкерн пак идва — прошепна той. — А ти как си е апетита?
— Горе-долу — рече Матиас.
— Е, виждаш ли? — рече Ули. — Яж и не се шегувай!
— В къщи положението с мен е още по-отчайващо! — заяви Матиас и тикна шоколада в джоба си. — Почна ли да лапам, старата се звери като шашардисана. Казва, че съм плюскал направо престъпно.
— Ти не си го слагай на сърцето — рече му Себастиан. Днес той бе по-примирително настроен, отколкото обикновено. — Нали човек трябва да получава всичко според насъщните си нужди!
А сетне се обърна към Ули и поклати глава като някой премъдър дядо.
— Ама и ти си юначага! Истинско щастие е, че на гимнастическата площадка не разполагаме с камбанария. Инак сигурно щеше да скочиш и от нея.
Стояха около леглото и при все че издумаха сума неща, всъщност не знаеха точно какво следва да кажат. Момчето в кревата вече не бе за тях малкият Ули, когото познаваха от години.
— Жалко, че няма да бъдеш довечера и ти — каза Джони. — Е, утре аз най-подробно ще ти разкажа как е минало всичко.
Мартин стоеше до прозореца. Всъщност искаше му се да съобщи на другарите си, че ще остане и той. Но просто не можеше да събере сили. Макар да бе сред приятелите си, той се чувствуваше изоставен. Изоставен напълно.
Коледното тържество надмина всички очаквания. Отначало двама дванадесетокласници свириха на пиано. Вариации по известни коледни песни. Сетне директорът, професор доктор Б. Грюнкерн, държа кратко слово. То наистина приличаше на всички коледни речи, които директорът бе държал през живота си, но накрая той добави няколко изречения, които бяха новии трогнаха момчетата. Каза:
— Струва ми се понякога, че самият аз съм Дядо Мраз. Въпреки черния фрак, с който съм облечен, и макар да нямам бяла брада. Аз съм стар почти колкото него. И като него идвам всяка година сред вас. И аз съм човек, на когото се смеят, когато заплаши някого с тоягата. И най-сетне и аз като него съм човек, който обича децата. Моля ви, никога не забравяйте това. Защото то извинява много неща.
Той седна на мястото си и изтри с носната кърпа очилата си. А единадесетокласниците сведоха глави. Засрамиха се, загдето се бяха присмели редица по редица на стария човек. А голямата елха грееше толкова хубаво с безбройните си електрически крушки, че всички присъствуващи изпаднаха в извънредно тържествено настроение.
Сетне започна премиерата на „Хвърчащата класна стая“. Нека кажем веднага: представлението мина великолепно. При стиха: „Обучението се превръща в оглед“ — учителите се разсмяха точно тъй, както Себастиан бе очаквал. Наистина Мартин не беше на висотата си. Но затова пък толкова по-силно впечатление направи седмокласникът Щьокер. Освен седмокласниците и осмокласниците никой не можа да го познае. Сметнаха го съвсем сериозно за малко, очарователно момиче и просто не можеха да си обяснят отде се е взела в гимназията тая личност от женски пол. Наистина през последното действие Щьокер се измъкна прекалено рано от своя облак. Но коледната песен, която идваше непосредствено след това и към която се присъединиха всички, поправи тоя недостатък. Зрителите бяха в луд възторг.
Грюнкерн развя полите на фрака си към артистите и стисна ръката на всеки един поотделно. А на Джони Троц въодушевено каза:
— Та ти си истински поет, моето момче! Ах, как се радвам!
Момчето се поклони. Много похвали получиха и Мартиновите декори.
— А кое си ти, момиченце? — запита директорът артистката.
Зрителите напрегнаха слуха си. Най-много даваха ухо дванадесетокласниците.
Тогава малкото момиче свали от главата си перуката с плитките и в следния миг над двеста ученици прихнаха да се смеят така, че свените едва не се разклатиха.
— Щьокер! — крещяха момчетата.
Просто не можеха да се усмирят.
Внезапно Себастиан каза на своите приятели:
— Ха, какво ще кажете? Знаете ли кой седи при учителите? Там, до Юстуса? Непушача!
Себастиан имаше право. Между учителите, облякъл синия си костюм, седеше Непушача! Само Мартин и Джони знаеха на какво се дължи това. И ето че Джони бързо хукна и напусна гимнастическия салон.