И тогава, няколко седмици по-късно, започнаха пристъпи на силна болка в гърдите. Да не би да се бях блъснал в нещо на работа? Може би си бях пукнал ребро? Понякога нощем се пробуждах облян в пот, сред подгизнали чаршафи. Почнах отново да отслабвам, този път по-рязко, като от осемдесет изведнъж станах шейсет килограма. Кашлях постоянно. Вече нямах никакви съмнения.
Една събота с Луси се излежавахме на слънце в парк "Долорес" в Сан Франциско и чакахме сестра ѝ. Луси погледна на екрана на телефона ми и видя резултатите от търсенето ми за "статистика на заболяванията от рак при 30-40-годишни".
— Какво? — сепна се тя. — Не мислех, че това наистина те притеснява.
Не отвърнах нищо. Не знаех какво да ѝ кажа.
— Искаш ли да поговорим за това? — попита Луси.
Тя се разстрои, защото бе загрижена за мен. Разстрои се, защото не обсъждах с нея проблема. Разстрои се, защото ѝ бях обещал един живот, а ѝ давах друг.
— Кажи ми, моля те, защо не споделяш с мен?
Затворих телефона.
— Хайде да отидем да хапнем сладолед — отвърнах аз.
Следващата седмица бяхме планирали през почивните дни да отскочим до Ню Йорк, за да се видим със стари приятели от университета. Надявах се, че доброто наспиване и няколко коктейла ще ни помогнат да се сближим отново с Луси и да потиснем надигащото се напрежение в брака ни.
Но тя имаше други планове.
— Няма да дойда с теб в Ню Йорк — обяви няколко дни преди предполагаемото ни заминаване. Искала да остане сама за седмица, било ѝ нужно време, за да обмисли състоянието на брака ни. Говореше спокойно, което още повече засили световъртежа, който ме завладя в този момент.
— Какво? Не! — казах аз.
— Много те обичам, затова всичко е толкова сложно — отвърна тя. — Струва ми се, че искаме различни неща от нашата връзка. Имам чувството, че сме само наполовина свързани. Не желая да научавам какво те тревожи просто по някаква случайност. Когато ти казвам, че ме изолираш от живота си, ти не виждаш проблем в това. Трябва да направя нещо различно.
— Всичко ще се оправи — опитах се да я уверя аз. — Причината е в тази резидентура… Само да приключа и…
Наистина ли положението бе толкова лошо? Неврохирургията е една от най-сложните медицински специалности и без съмнение обучението ми се бе отразило отрицателно на брака ни. Да, имаше много нощи, когато се бях прибирал у дома и Луси отдавна вече спеше, а аз просто припадах на пода в дневната, толкова уморен, че нямах сили да се добера до леглото в спалнята. Да, имаше много сутрини, когато излизах за работа, докато тя още спеше. Но това бе върхът на кариерите ни: повечето университети искаха и двама ни, мен като неврохирург, Луси като интернист. Най-трудното вече бе зад гърба ни. Нима не го бяхме обсъждали десетки пъти?
Нима тя не разбираше, че това е най-неподходящият момент да изясняваме отношенията си? Нима не си даваше сметка, че ми остава само една година от резидентурата, че я обичам, че сме толкова близко до живота, за който винаги бяхме мечтали?
— Ако проблемът бе само в резидентурата, щях да се примиря — каза Луси. — Вече на практика сме минали този етап. Но ако не е така? Наистина ли смяташ, че всичко ще се оправи, когато приключиш с обучението си и продължиш в академичните среди?
Предложих да отменя пътуването, да поговорим, да отидем на семейния терапевт, когото бе споменала преди няколко месеца, но тя остана непреклонна. Настоя, че ѝ е нужно време, за да обмисли нещата насаме. В този момент световъртежът от неочакваните думи на жена ми изчезна и в душата ми остана само едно неприятно чувство. Бях засегнат и наранен. Добре, щом иска да си отиде, така да бъде. С връзката ни е приключено. Ако се потвърди, че имам рак, дори няма да ѝ кажа. Няма да ѝ преча да живее живота, който сама си е избрала.
До заминаването ми за Ню Йорк си уредих няколко посещения при лекари, за да проверя за най-разпространените видове рак сред младите хора. (Тестиси? Не. Меланома? Не. Левкемия? Не.) На работа, както винаги, бе напрегнато. Четвъртък вечерта плавно премина в петък сутринта, тъй като бях ангажиран с няколко сложни операции трийсет и шест часа подред: гигантски аневризми, мозъчен байпас и артериовенозни малформации. Прошепнах "Благодаря!" на хирурга, който дойде да ме смени, за да мога да отпусна гръб на стената и да си отдъхна няколко минути. Единствената възможност да отида на рентген бе чак когато си тръгнах от болницата, в краткото време преди отбиването до вкъщи за багажа, напът към летището. Реших, че ако се окаже рак, това ще е последният път, когато мога да видя приятелите си, а ако не — то тогава също нямам основание да отменям пътуването.