— Има ли свидетели от клуба, откъдето е отвлечена? — намеси се Данс.
— Не. И паркингът е без охранителни камери.
Данс и О’Нийл се замислиха.
— Значи му е трябвало друго превозно средство близо до брега, където я е оставил. Или е имал съучастник.
— Криминалистите намериха стъпки в пясъка в посока към магистралата. Над нивото на прилива. Но пясъкът е твърде мек. Не може да се вземе отпечатък от подметката и да се прецени размерът. Но определено са на един човек.
— И никакви следи край шосето или в околните храсти от кола, дошла да го вземе?
— Не, сър. Хората ни откриха само следи от велосипедни гуми в отбивката. Може да са оставени същата вечер или преди седмица. Не можем да идентифицираме следите. Нямаме база-данни за велосипеди — обясни той на Данс.
Стотици хора с колела минаваха ежедневно по този участък.
— Мотив?
— Не е кражба, нито сексуално насилие. Сякаш е искал да я убие. Бавно.
Данс пое рязко дъх.
— Заподозрени?
— Няма.
— А онова, което спомена по телефона? — обърна се Данс към Ти Джей. — Че имало нещо странно. Нещо повече по въпроса?
— А! — припряно възкликна младият агент. — Кръстът край шосето…
Калифорнийското бюро за разследване има широки пълномощия, но обикновено поема тежките престъпления — организирана престъпност, терористични заплахи, корупция и финансови злоупотреби. Убийство в район, където седмично убиват поне по един гангстер, не би предизвикало особено внимание.
Ала случаят с Тами Фостър беше различен.
В деня преди отвличането пътен полицай беше открил в пясъците на магистрала № 1 кръст — крайпътен мемориал — върху който беше написана утрешната дата.
Когато чул за момичето, нападнато недалеч край същата магистрала, полицаят си помислил дали с кръста убиецът не е обявил намеренията си. Върнал се и го взел. Криминалистите от Монтерейското шерифство открили в багажника, където била затворена Тами Фостър, листо от розов цвят, напомнящо онези в букета до кръста.
На пръв поглед нападението изглеждаше случайно и без очевиден мотив. Налагаше се да обмислят дали престъпникът не е набелязал и други жертви.
— Улики от кръста? — попита О’Нийл.
— Честно казано, инспектор О’Нийл — изкриви лице по-младшият му колега, — пътният полицай захвърлил и кръста, и цветята в багажника си.
— Не стават за снемане на отпечатъци?
— Опасявам се. Полицай Бенингтън каза, че е направил всичко възможно да открие нещо. — Питър Бенингтън беше опитният, педантичен шеф на монтерейската криминална лаборатория. — Ала не открил нищо. Поне при предварителното изследване. Никакви отпечатъци, освен тези на пътния полицай. Само пясък и прах. Кръстът е направен от клони, овързани с цветарска тел. Надписът с датата е изрязан от картон. Химикалката е обикновена. А буквите са печатни. Ще ни помогнат само ако вземем мостра от заподозрян… Ето снимка на кръста. Доста зловеща. Като от „Проклятието Блеър“.
— Добър филм — додаде Ти Джей. Данс не разбра дали се шегува.
Вгледаха се в снимката. Наистина беше зловеща — клоните приличаха на изкривени черни кости.
Дали съдебните медици биха могли да ги насочат? Данс имаше приятел, с когото работиха заедно неотдавна. Линкълн Райм беше частен съдебномедицински консултант от Ню Йорк. Макар да страдаше от квадриплегия, се славеше като най-добър криминолог в страната. Тя се запита дали би открил нещо полезно на местопрестъплението. Сигурно. Но най-универсалното правило в полицейската работа е да се справяш с наличното.
Забеляза нещо на снимката.
— Розите…
О’Нийл веднага се досети:
— Правилно. Навярно са от магазин, а не от нечий двор.
— Но, шефе — обади се Ти Джей, — в околността сигурно има хиляда цветарници.
— Не казвам, че ще ни отведе до прага му — уточни Данс. — Все пак е нещо. Но да не прекаляваме с оптимизма. Може и да ги е откраднал.
Намръщи се; искаше й се да не се окаже права.
— Ясно, шефе.
— Къде точно беше кръстът?
— Край магистрала № 1. Южно от Марина. — Той посочи мястото на стенната карта на Данс.
— Видял ли е някой кой го поставя? — обърна се тя към полицая от шерифството.
— Не, мадам, поне според пътния полицай. И в тази част на магистралата няма камери. Но продължаваме да търсим свидетели.
— Магазини? — попита О’Нийл точно когато Данс понечи да зададе същия въпрос.