Криминалистът в първия момент сякаш се накани да възрази, но после кимна колебливо. Знаеше, че Портър е прав.
Междувременно детективът погледна отново към обраслата група дървета отвъд езерото.
— Не разбирам само защо онзи, който е спретнал тази каша, не е захвърлил момичето ей там. Отнема време да извлачи трупа тук, на откритото, да изреже леда и после да го чака да замръзне… голям риск е поел. Извършителят е могъл да пренесе жертвата по моста и да я остави където и да е оттатък, и тя да остане неоткрита до пролетта, когато започне сечта. Вместо това прекарва часове наред да я намести във водата близо до район с голямо движение. Рискува да го хванат. Защо? За да създаде илюзията, че е прекарала във водата много повече, отколкото в действителност? Сигурно е знаел, че ще се досетим.
— Труповете не изплуват — посочи Наш. — Поне не през първите няколко дни. Виж я само. Отлично е запазена. Все още не съм сигурен защо е на повърхността.
Портър прекара пръст по ръба на квадрата, като спря при единия от двата по-малки квадрата отстрани. Наведе се към леда и надзърна към момичето отстрани.
— Проклет да съм!
— Какво? — наведе се Ролфс.
Детективът заопипва около раменете на момичето. Когато откри онова, което търсеше, постави ръката на Ролфс отгоре. Тя го погледна и се ококори, щом пръстите й потънаха леко в леда. Посегна към симетричното място от другата страна.
— Предпазил я е от потъване, като е сложил нещо над тази дупка, може би дъска, ако съдим по следите тук, след това е прекарал тел или тънко въже под тялото й при раменете и го е вързал за дъската, докато новата вода замръзне. Когато е приключил, отрязал го е. Все още се усещат вдлъбнатините тук в леда. Останало е достатъчно да поддържа жертвата близо до повърхността. Вижда се тънко въже, ако надзърнеш през леда под подходящ ъгъл.
— Искал е да я намерят? — попита Клеър.
— Искал е да направи впечатление, ако я намерят — поправи я Портър. — Създал си е ужасно много проблеми, за да подреди нещата така, че момичето да изглежда все едно е замръзнала под повърхността на езерото преди месеци, въпреки че е тук само от няколко дни в най-добрия случай, може и по-малко да са. От нас се иска да открием защо.
— Този тип си играе с нас — обади се Ролфс. — Променя местопрестъплението, така че да съответства на някаква негова логика.
Самосъхранението и страхът са два от най-силните инстинкти на човешкото поведение. Портър не беше сигурен, че иска да се срещне с човека, който не притежава и двата.
— Извадете детето оттук — каза накрая.
2
Портър
Ден първи, 23:24 ч.
— Да се кача ли с теб?
Бяха паркирали пред блока на Портър на Уабаш Авеню. Наш си играеше с газта, за да не угасне Кони. Нощта беше станала зверски студена.
Портър поклати глава.
— Прибирай се и поспи малко. Предстои ни тежка сутрин.
С помощта на верижни триони криминалистите бяха отрязали леда около момичето в рамките на големия квадрат, след това внимателно го натрошиха на удобни парчета, които после натовариха в кофи и прекараха обратно до криминалната лаборатория за анализ. Трупът на жертвата потегли към моргата за разпознаване. Портър се обади на Том Айзли, който се съгласи да дойде рано и да му се обади веднага щом имат позитивна идентификация. Когато Портър и Наш си тръгнаха, униформеният патрул още претърсваше района, но към този момент не бяха открили нищо. Клеър се съгласи да остане и да прегледа записите на единствената охранителна камера, разположена на входа на парка. Не беше особено сигурна какво да гледа, а Портър нямаше по-подробни указания, освен да следи за нещо необичайно в течение на миналите три седмици, особено след работно време. Самият парк затваряше по здрач, а след това, като изключим няколкото лампи в най-често посещаваните райони, той потъваше в мрак. При езерото нямаше постоянно осветление. Всеки, който пристигнеше или си тръгнеше след залез, щеше да се забележи.
— Относно преди това, по пътя към езерото… — започна Портър.
Наш го прекъсна.
— Няма нужда да се обясняваш. Всичко е наред.
Детективът махна с ръка във въздуха.
— Не успявам да спя добре напоследък. Не и след смъртта на Хедър. Всеки път, когато вляза в апартамента ни, той ми се струва ужасно празен. Очаквам я да се появи от някоя от другите стаи или през предната врата, помъкнала камара покупки, а това не се случва. Не искам да се обръщам и да виждам нейната половина от леглото празна. Не мога да се заставя да го изхвърля. Същото се отнася и за дрехите й. Преди седмица за малко да опаковам всичко за дарения. Сложих първата блуза в кашона и трябваше да спра. Разместването на вещите й изпълни стаята с нейния аромат и беше като че ли тя се е върнала, макар и само за малко. Знам, че трябва да продължа без нея, но не съм сигурен дали мога. Поне не все още.