Робърт Хауърд
… и се роди вещица
Червеният полумесец
Тарамис, кралицата на Кауран, лежеше неподвижно върху кралското ложе с очи, вперени в непрогледната тъмнина. Беше се събудила неочаквано от тежък, изпълнен с кошмари сън, а свещите в златните свещници по непонятни причини бяха изгаснали. Тъмнината и тишината, които се стелеха наоколо, напомняха повече мрака на катакомбите, отколкото тихото спокойствие на спящия кралски дворец. Проблясващите между златните мрежи на прозорците сребърни звезди още повече сгъстяваха индиговочерната нощ.
Изведнъж от нищото се появи странно сияние. То постепенно започна да нараства, като ставаше все по-ярко и по-ярко. Притаила дъх, Тарамис неподвижно го наблюдаваше. Сиянието се избистри, превърна се в светъл кръг, който леко се издигна и затанцува — заедно с кадифените завеси от насрещната стена, под тихия полъх на нощния вятър.
Кралицата стреснато седна в леглото си — в светлия кръг се появи неясен силует на човешка глава!
Ледена тръпка на смразяващ страх пропълзя през девойката. Отвори уста в отчаян вик за помощ, но в последния момент се овладя. Очертанията на главата бяха станали по-ясни. Появи се образ на красива женска глава с блестящи гарвановочерни коси. Постепенно изплува лицето на жената и точно това лице спря надигащия се в кралицата вик. Отсреща я гледаше нейният образ. Тарамис имаше усещането, че стои пред огледало, но лицето от другата страна гореше в ореол от странни пламъци, а устните бяха изкривени в зловеща усмивка.
— В името на Иштар! — възкликна кралицата. — Що за магии са това?!
— Магии ли? Тук няма магии, скъпа сестрице!
— Кой ме нарича сестрица? Аз нямам сестра!
— И сигурно никога не си имала, така ли? — прозвуча превзетия и същевременно зловещ глас. — Изобщо не си спомняш някога да си имала сестра — близнак, която като всички други хора е усещала студ и мраз, болка и радост?!
— Вярно, имах някога една сестра, но тя умря много отдавна — промълви Тарамис като насън.
При тези думи красивото лице в светлия кръг рязко се отдръпна. Сега то излъчваше такава злоба и ненавист, че кралицата инстинктивно се сви, очаквайки всеки момент наоколо да засъскат змии.
— Лъжеш, глупачка такава! Тя не е умряла! Отвори си очите и погледни по-добре срещу теб, да ослепееш дано!
Думите плющяха като удари на камшик. Светлината танцуваше змийски танц по края на завесите и по нечия безмълвна заповед свещите отново запламтяха с ясна светлина. Тарамис изплашено подгъна стройните си крака, сви се върху коприните на леглото и с широко отворени очи се взря в страховитата като разярен хищник фигура. Жената пред нея приличаше на кралицата, но лицето й издаваше непозната и зла душа. Очите на неканената посетителка горяха в пламъците на страстта и жестокостта, красивите устни бяха изкривени в ехидна усмивка, всяко движение на великолепното тяло изглеждаше някак пресилено. Иначе и прическата, и дрехите, и дори финните, обсипани със скъпоценности сандали на краката бяха същите като на Тарамис.
Дълбоко деколтираната копринена дреха без ръкави, препасана с позлатен дантелен колан, напълно отговаряше на облеклото на кралицата.
— Коя си ти? Или веднага ще ми обясниш какво правиш тук, или ще позвъня на придворните дами да извикат стражата! — Тарамис бе обзета от лоши предчувствия.
— Викай колкото си щеш! — студено отвърна непознатата. — Твоите мърли едва ли ще се събудят по-рано от сутринта, дори и целият дворец да гори. А що се отнася до стражата — в тази част сега няма нито един войник.
— Какво!? Кой смее да издава заповеди на личната ми гвардия? — кралицата разярено и властно се изправи.
— Аз, мила сестрице! — изсъска гостенката. — Аз издадох заповедта малко преди да вляза в покоите ти. Горките войничета мислеха, че изпълняват заповед на любимата си кралица, ха-ха! Да знаеш само как съвършенно изиграх ролята си! Колко възвишено, смирено и гордо изричах разпорежданията, а онези огромни кютуци кротко се просваха в краката ми, с цялата внушителност на блестящите им оръжия и шлемове, украсени с пера. Беше просто великолепно!
Тарамис усещаше, че я омотават в някаква невидима лепкава мрежа, че постепенно около нея се затяга безизходна зловеща примка.
— Коя си ти? Каква е тази лудост?! Защо си дошла тук? — извика отчаяно тя.
— Коя съм аз ли? — непознатата изсъска като кобра, бързо се приближи до кралското ложе, стисна белите рамене на кралицата и впи пълен с ненавист поглед в нея.
Всичко беше толкова невероятно, че Тарамис въобще не се сети да протестира по някакъв начин срещу тази нечувана дързост — някой да докосне божествената царска плът!