11 часа и 41 минути.
Чудесно, не бе закъснял. Нещо повече, влезе в „Гранд Сентрал“ четири минути по-рано от определения час.
Прорязана от огромни витражи, през които нахлуваше бяла светлина, колосалната зала имаше вид на катедрала. Със своите позлатени полилеи и мраморни скулптури сградата наистина приличаше на музей и с право си бе спечелила славата на най-красивата гара в света.
Адвокатът прекоси грамадната чакалня и се спря под прочутия кръгъл часовник с четири циферблата, който висеше над службата за информация. Точно там Крийд Лерой му бе определил срещата. Обикновено Натан харесваше това място. То винаги предизвикваше в съзнанието му асоциацията с декор от киното и с Хичкок, който бе заснел тук известната сцена от своя филм „Смъртта дебне по петите“.
Както обикновено гарата гъмжеше от народ. Всеки ден повече от половин милион души се разминаваха тук, преди да превземат Манхатън или да се разпилеят из предградията.
Съвършеното място да останеш незабелязан.
Адвокатът остана за миг неподвижен, борейки се с постоянния наплив на пътници, които прииждаха от всички страни. Провери дали телефонът му действително е отворен. Знаеше, че съвсем наблизо Аби бе в пълна готовност да запише всяка думичка, годна да компрометира Лерой.
Натан бе обхванат от нетърпение. Не знаеше дори как изглежда този, когото чакаше. „Аз ще ви разпозная“, бе се задоволил да заяви майсторът на шантажа. Постоя още две-три минути, когато нечия ръка грубо се стовари върху рамото му.
— Очарован да ви срещна най-сетне, господин Дел Амико.
Човекът бе от известно време редом с него, но Натан дори и за миг не си бе помислил, че може да става дума за Крийд. Личността, която се намираше пред него, нямаше вид на бензинджия. Тъмен, добре ушит костюм, палто с добро качество, нови или отлично поддържани обувки: ако си бе вързал и вратовръзка, Лерой нямаше да изглежда не на място в която и да било адвокатска кантора в града. При все това човекът не се отличаваше с особена физика. Всичко у него бе средно: ръстът, телосложението, финесът на чертите му… Всичко бе средно, освен изумрудения му поглед, в дъното на който блестеше ярък пламък.
Индивидът, както изглеждаше, не бе от приказливите. С едно движение на главата даде знак на адвоката да го последва.
Двамата мъже преминаха покрай магазинчетата, които обрамчваха рампите, слизащи към пероните. Така се озоваха на долния етаж, пълен с кафенета, заведения за бързо хранене и ресторанти. За да се намали шумът и замърсяването, коловозите на „Гранд Сентрал“ бяха разположени в подземията — нещо, което създаваше у посетителите странното впечатление, че се разхождат из гара без влакове. По покана на Крийд Лерой Натан отвори вратата на „Стридения бар“.
Заведението бе прочуто с това, че в него се сервираха най-качествените морски дарове в града. В нормални обстоятелства Натан обожаваше тази изпълнена с очарование бирария и огромната й куполовидна зала.
— Да минем най-напред през тоалетните — каза нервно Лерой.
— Моля?
— Недейте да обсъждате.
Натан го последва до тоалетните. Крийд изчака помещението да се изпразни, след което нареди:
— Дайте ми палтото си.
— Какво?
— Дайте ми палтото и сакото си, не искам да ми пробутате някакво записващо устройство.
— Не ви пробутвам абсолютно нищо! — възпротиви се Натан, разбирайки, че добре изграденият му план бе на път да се провали.
— Побързайте — заповяда Крийд.
Натан съблече палтото и сакото си. Взе обаче мобилния си телефон и го пусна в джобчето на ризата. Нищо не струваше поне да опита.
— Махнете си часовника.
Натан се подчини.
— Разкопчайте ризата си.
— Вие съвсем сте откачил.
— Няма да повтарям.
Адвокатът разкопча ризата си с въздишка. Лерой огледа торса му.
— Искате ли да видите още нещо? — попита Натан с предизвикателен тон. — Възползвайте се, сложил съм си слипове „Келвин Клайн“.
— Телефона ви, ако обичате.
— Ставате смешен!
С рязък жест Лерой грабна мобилния му апарат.
По дяволите!
— Халката ви.
— Не пипайте това!
Крийд се поколеба за миг, сетне сложи ръката си върху юмрука на адвоката.
— Хайде, отворете го!
С бързината на мълния Натан го сграбчи за гърлото и го залепи за вратата.