— Какво се е случило? — попита я той.
— Баща ми… Той… е получил сърдечна криза.
— И какво?
— Откарали са го с бърза помощ в болницата.
— Елате, аз ще ви хвърля дотам! — предложи Натан, грабвайки палтото си.
Болницата на Стейтън Айлънд — интензивното отделение на кардиологичния център
Все още облечена в своята униформа, Кендис се хвърли към лекаря, който се бе заел със случая на баща й, произнасяйки наум молитва новините да бъдат успокоителни.
Тя вече стоеше пред него. Можеше дори да разчете името му върху табелката, закачена за медицинската му блуза: доктор Хенри Т. Дженкилс. Погледът на Кендис бе умолителен: Успокойте ме, докторе, кажете ми, че няма нищо страшно, кажете ми, че ще мога да си го отведа у дома, кажете ми, че ще прекараме Коледа заедно. Аз ще се грижа за него, ще му приготвя билков чай и бульон, както ми ги правеше той, когато бях малка, кажете ми, че…
Но доктор Дженкилс бе придобил навика да не чете нищо в очите на своите пациенти, нито на техните близки. С годините се бе научил да се бронира, да не се „ангажира лично“. Това бе една необходимост за него: прекаленото съчувствие го дестабилизираше и му пречеше да си върши добре работата. Той леко отстъпи, когато Кендис се приближи рязко към него. Започна да говори, претегляйки внимателно думите си:
— Госпожице, вашият баща е имал само възможността да се обади на Бърза помощ, преди да падне върху плочките на кухнята. Когато лекарите го намерили, той показвал всички признаци на масивен инфаркт. При докарването му тук установихме спиране на сърдечната дейност. Направихме всичко, което бе по силите ни, за да го върнем към живот, но това бе невъзможно. Съжалявам. Ако искате да го видите, медицинската сестра ще ви придружи до стаята му.
— Не, не, не! — извика Кендис, обляна в сълзи. — Едва го бях намерила отново. Това не е справедливо! Не е справедливо!
Треперейки, с омекнали нозе, тя усети как светът се завъртя и някаква бездна се отвори под нея, но отново единствените ръце, които намери, за да я подкрепят, бяха тези на Натан.
Адвокатът взе нещата в свои ръце. Той се осведоми най-напред какво е станало с Джош. Казаха му, че детето е било откарано в болницата заедно с дядо си и че очаква майка си в педиатричното отделение. Сетне придружи Кендис до стаята, където почиваше вече безжизненото тяло на нейния баща. След като му благодари за помощта, младата жена го помоли да я остави сама за известно време.
Натан се върна в приемната и попита дежурните дали доктор Гудрич е на смяна тази вечер. Отговорът бе отрицателен. Тогава се порови в болничния телефонен указател и успя да се свърже с него в центъра за палиативно лечение.
— Вие съвсем сте се заблудили, Гарет — осведоми го той с безцветен глас.
Бе толкова развълнуван, че усещаше как слушалката трепери в ръката му.
— По отношение на какво? — попита го лекарят.
— Не бе Кендис тази, която трябваше да умре!
— Какво?
— Баща й беше.
— Слушайте, Натан, не разбирам нищо от това, което ми казвате.
Адвокатът си пое дълбоко дъх, за да овладее емоцията си.
— Аз съм в болницата — обясни той по-спокойно. — Бащата на Кендис току-що почина от сърдечна недостатъчност.
— Мамка му! — изруга от силната изненада лекарят.
Гласът на Натан трепереше, но този път от гняв:
— Значи не сте предвидили тази смърт, нали? Не сте забелязали ореолчето над главата му?
— Не — съгласи се Гудрич, — не бях предвидил нищо подобно, но аз така и не съм се приближавал достатъчно близо до този човек, за да мога да се произнеса по…
— Слушайте, аз наистина съм убеден, че трябва да теглим една дебела черта върху всичките ви мъгляви теории! Смъртта нанесе своя удар встрани, добре ще е да признаете това.
— Увличате се. Този човек бе вече на възраст, той може би и преди е страдал от сърце… Смъртта му не доказва нищо.
— Във всеки случай, Кендис е спасена, Гарет, това е всичко, което знам.
— Надявам се да сте прав, Натан, надявам се с цялото си сърце.
Жилището на Кендис Кук — три часа сутринта