— Понякога нещата се обръщат… Кажете си, че сте ги спечелила от лотарията.
Тя остана замаяна няколко секунди.
— Да не би да е някаква афера с пране на пари или нещо от този сорт?
— Не, Кендис, това не са мръсни пари. Няма нищо незаконно в моето предложение.
— Но аз дори не ви познавам!
— Всичко, което ви казах вчера за себе си, е вярно — каза Натан, като отвори коженото куфарче. — Казвам се Натан дел Амико, известен адвокат от Парк авеню съм, имам репутацията на честен човек и всичките ми дела са образец на почтеност. Донесъл съм ви тук цяла купчина документи, които доказват моите твърдения: моя паспорт, извлечение от моите банкови сметки, статии в юридическата преса, в които пише за мен…
— Не настоявайте — прекъсна го Кендис, — няма да вляза в тази комбина.
— Дайте си малко време да поразмислите — помоли я Натан, слизайки от стария пикап.
Двамата се намираха на стария опустял паркинг пред бар „Сали“. Кендис бе докарала адвоката до джипа му.
— Размислила съм, не искам да имам с никого сметки за уреждане, такъв е начинът на живот, който водя.
— Няма да имате никаква сметка за уреждане нито с мен, нито с когото и да било другиго — обеща й той, навеждайки се към прозореца на колата й. — Ще можете да използвате тази сума както решите.
— Но каква полза имате от това, вие каква полза имате?
— Само преди една седмица за нищо на света не бих ви направил подобно предложение — призна си Натан. — Но оттогава някои неща в моя живот се промениха… Слушайте, аз невинаги в живота си съм бил богат. Бях отгледан от майка ми, която имаше по-малко пари и от вас. Имах късмет, че успях да се изуча. Не отказвайте тази възможност на сина си.
— Моят син ще се изучи независимо дали ще ми помогнете, или не! — защити се Кендис.
— Ине! — повтори Джош от дъното на задната седалка, сякаш за да подкрепи майка си.
— Помислете още. Номерът на телефона ми ще намерите в куфарчето. Обадете ми се, щом прегледате документите, които ви оставих.
— Няма какво да мисля. Както казахте, не притежавам кой знае какво, но ми е останало нещо, което са изгубили по-богатите от мен: честта и почтеността…
— Не искам да се откажете нито от едното, нито от другото.
— Престанете с тези увещания. Предложението ви е прекалено хубаво, за да бъде истинско. Сигурно в него има някаква клопка. Какво ще искате от мен, ако посегна към тези пари?
— Погледнете ме в очите — настоя Натан, приближавайки се към нея.
— Нямам намерение да изпълнявам заповеди от ваша страна!
Но въпреки това тя вдигна глава към него.
Натан впи поглед в очите й и потвърди отново:
— Аз съм почтен човек, няма причина да се опасявате от мен, кълна ви се. Помислете за своя син и приемете тези пари.
— Отговорът ми е „не“! — повтори Кендис, хлопвайки вратата на пикапа. — Добре ли ме разбрахте? Не, не и не!
Натан и Кендис се прибраха, всеки в своя дом.
Кендис посвети остатъка от сутринта да прелиства документите, съдържащи се в куфарчето.
Натан прекара времето с очи, вперени в телефона.
Към обяд той най-сетне звънна.
12
… разкъсан в смъртта от хищници и грабливи птици…
След като бе обикалял в квартала повече от десет минути, Натан намери най-сетне място за паркиране и още от първия път успя да изпълни сложната маневра. Седнала до него, Кендис изчака, докато колата спре окончателно, и освободи малкия Джош от бебешкото столче, прикрепено към задната седалка. Сетне го сложи в голяма сгъваема количка, която Натан извади от багажника на джипа. Джош бе в добро настроение и пееше с всичка сила смешни песнички, които импровизираше, без да пропуска да засмуче биберона на вече полупразното шише.
Тримата се отправиха към отсрещната сграда, облицована със сиви и розови тухли, в която се помещаваше клон на „Фърст банк ъф Ню Джърси“.
Бе настъпил часът пик. Поради голямото стълпотворение и тясната въртяща се врата те се видяха в известно затруднение как да прекарат количката във вътрешността на сградата. Агентът от охраната — млад негър с приветливо лице — дойде да им помогне, разменяйки междувременно шеги с тях за това, че съвременните банки със сигурност не са пригодени за бебета.
Влязоха в голям светъл салон, обграден от дълги остъклени стени. Той бе добре обзаведен с привлекателните си гишета и елегантните си малки сепарета от тъмно дърво, които осигуряваха дискретността на разговорите между клиентите и чиновниците от банката.