Кендис се порови в чантата си и най-сетне успя да извади прословутия чек.
— Наистина ли смятате, че идеята е добра?
— Вече обсъдихме този въпрос — отговори любезно Натан.
Кендис погледна Джош, помисли отново за бъдещето му и се реши да застане на една от опашките пред гишетата.
— Да остана ли с вас? — предложи Натан.
— Няма нужда — отговори тя. — Аз бързо ще свърша. А вие можете да седнете ей там.
И му посочи редицата от столове в дъното на залата.
— Позволете ми да взема Джош със себе си.
— Няма проблем. Ще го подържа на ръце. Махнете само тази проклета количка оттук.
Докато се отдалечаваше, бутайки празната количка, Кендис му прати усмивка, придружена от мил жест с ръка.
В този момент тя му напомни Малори. Даде си сметка, че все повече и повече се привързва към тази жена, към нейната естественост, към спокойната увереност, която се излъчваше от цялото й същество. Бе дълбоко трогнат и от духа на обич и сговор, който съществуваше между нея и малкия й син, от начина, по който го целуваше и му шепнеше нежни думи в ухото всеки път, когато понечваше да се разплаче. Кендис бе спокойна и уравновесена майка. Никак не беше важно, че носеше поовехтяло палтенце и доста евтин колан. Навярно нямаше класата на момичетата от „Космополитън“, но бе по-привлекателна и по-общителна.
Следейки с поглед младата жена, той се размисли за посоката, в която бе поел неговият живот. Може би бе допуснал грешка, като бе пожелал на всяка цена да избяга от родната си среда. Може би щеше да бъде по-щастлив, ако имаше жена като Кендис, неголяма дървена къща с куче и пикап, от който се вее знаменцето със звездите. Само заможните си мислят, че обикновените хора водят монотонен живот. Той, който произхождаше от бедна среда, знаеше, че това не бе вярно.
Но въпреки това Натан не бе от хората, които лекомислено се съгласяват с глупавото бърборене за важността на малките неща в живота, предизвикващи радостта и щастието. Прекалено много бе страдал от липсата на пари, за да се отнася пренебрежително към тях сега, когато имаше достатъчно. Но противно на това, което дълго време бе мислил, той вече знаеше, че те не му бяха достатъчни. Трябваше му някой, с когото да ги сподели. Без една ръка, която да го придружава, той не искаше вече да ходи никъде; без един глас, който да му отговаря, цареше само мълчанието; без едно лице срещу неговото той повече не съществуваше.
Натан размени няколко думи с агента от охраната, застанал на пост пред входната врата. Наскоро „Янките“ бяха обявили за привличането на нов много добър играч за следващия сезон и човекът се палеше, представяйки си подвизите, които любимият му отбор по бейзбол щеше да извърши.
Внезапно той млъкна и впери очи в колоса с мощни рамене, който бе отворил входната врата. Висок колкото баскетболист, гигантът бе намотал пъстър шал около врата си и носеше спортен сак през рамо.
Що за идея да носиш в банка толкова грамаден сак? — помисли си Натан.
Човекът изглеждаше неспокоен. Видимо притеснен, той се обърна няколко пъти, хвърляйки към двамата мъже кратък изпитателен поглед. Охранителят направи няколко крачки по посока към него. Тогава новодошлият се отправи уж към една от опашките, но се спря точно по средата на салона. За части от секундата извади от сака си оръжие и черна качулка, която светкавично надяна на главата си.
— Ей, вие!
Преди агентът по сигурността да успее да гъкне, друг съучастник нахлу в банката и му нанесе два мощни удара с палка. Напълно замаян, той се строполи на пода, от което нападателят се възползва, за да го обезоръжи.
— Никой да не мърда! Никой да не мърда, копелета мръсни! Сложете ръце на шибаните си глави!
Очевидно вторият бандит бе този, който ръководеше действията. Той не носеше качулка, а бе облечен в тренировъчен панталон и яке със знаците на американската войска, каквито продаваха на пазара от армейските излишъци. Имаше силно изрусена и много къса прическа, а очите му бяха кървясали.
Въоръжен бе до зъби, с голямокалибрен револвер в дясната ръка и картечен пистолет, преметнат през рамо, нещо като автомата „Узи“, с който боравят героите от видеоигрите.
Но това не беше игра. Подобно оръжие позволяваше скорострелни картечни откоси и можеше да причини многобройни жертви.