Натан се придвижи нетърпеливо във времето: Главна болница в Бостън, Презвитерианска болница в Ню Йорк, Детски лечебен център във Вашингтон…
Най-сетне стигна и до 1972 година.
През тази година доктор Гудрич бе завършил своята специализация по хирургия в известна болница във федералната столица. Тогава е бил на двадесет и седем години.
Сред купчината документи, датирани от 1972 година, адвокатът откри малка тетрадка с кафява подвързия.
Диспансер Нантъкет
Съмненията, които се бяха породили у Натан, докато четеше посвещението върху обложката на плочата „Имеджин“ на Джон Ленън, се бяха потвърдили. Гудрич наистина е бил на Нантъкет през 1972 година. Замествал е отсъстващ лекар от диспансера в продължение на две седмици. Точно по времето, когато Натан бе преминал през голямото си премеждие! Не е за чудене, че лицето му бе така познато на адвоката.
Натан прелисти трескаво дневника и попадна на това, което търсеше.
19 септември 1972
Днес в диспансера имахме тежък случай.
В края на следобеда докараха момче на осем години в състояние на клинична смърт.
Според излезлите на разходка хора, които го извадили от езерото, момчето имало спиране на дишането от доста минути. Те били привлечени от виковете на едно момиченце.
Приложихме му електрошокове, но без успех. Въпреки това аз продължих да масажирам с всичка сила гръдния му кош, а в същото време една медицинска сестра му правеше изкуствено дишане.
Противно на всичките ни очаквания, успяхме да го върнем към живот. Той е жив, но все още е в кома.
Правилно ли постъпихме, като бяхме толкова настойчиви? Не съм съвсем сигурен, защото детето, дори да се върне в съзнание, е било с лишен от кислород мозък твърде дълго. Много клетки би трябвало да са разрушени и за нещастие би било естествено да очакваме увреждания.
Остава ми да се надявам само на това, че те няма да са необратими…
Натан бе сащисан. Спомените, които бе носил досега някъде дълбоко в себе си, нахлуваха в този миг като нестройни пълчища. С треперещи ръце и разтуптяно сърце, той продължи да чете.
20 септември 1972
Момчето дойде в съзнание рано тази сутрин, за което веднага бях уведомен.
Прегледах го внимателно и си признавам, че съм смаян. Със сигурност той е много слаб, но движи всичките си крайници и разбира всичките ни въпроси. Казва се Натан дел Амико.
Той е срамежливо и затворено момче, но изглежда много интелигентен и аз успях да разменя няколко думи с него.
За да го разсея, донесох моя грамофон в стаята и му пуснах плочата на Ленън. Той като че ли я харесва…
Към обяд дойде да го види майка му. Тя е италианка и работи като камериерка при Джефри Уекслър, адвокат от Бостън, който има лятно имение на острова. Бе много разтревожена и аз се опитах да я успокоя, като й казах, че синът й има много силен организъм и е бил много храбър, но тя говори лошо нашия език и едва ли разбра и половината от това, което й обясних.
Малката му приятелка мина следобед. Тя е дъщерята на Уекслър. Бе толкова ужасена, че й позволих да види момчето за малко. Момичето изглежда много зряло за своята възраст и изпитва голяма привързаност към него. То впрочем му дължи една много дебела свещ, защото именно хлапето го е спасило от удавяне.
21 септември 1972 година
Може би съм бил прекален оптимист вчера.
Разпитвах дълго Натан тази сутрин. Речта му не бе съвсем смислена. Питам се дали в края на краищата няма последствия от инцидента.
От друга страна, той е твърде привлекателно дете, което има богат речник и се изразява много добре за възрастта си.
Записах нашия разговор върху магнетофонна лента.
Не съм докрай сигурен какво да мисля за него.
Натан бе длъжен да се сдобие с този запис. Той се отправи към друга етажерка, където бяха натъпкани картонени кутии, пълни с касети. Зарови се в тях с такава припряност, че събори половината на земята.
Най-сетне намери въпросната лента с надпис: „21-09-72“.
Върху работната маса на Гудрич откри hi-fi радиокасетофон до компютъра. Пъхна касетката в него и след няколко секунди с дълбоко вълнение чу гласовете, изскочили от миналото.
Пръв заговори Гудрич с тон, който трябваше да изглежда радостен:
— Здравей, шампионе.