— И какво бе това видение?
С навлажнени очи Натан се чу да отговаря с почти неуловим глас.
— Съжалявам.
— Какво?
— Това не ви засяга.
— Какво беше това, Натан?
— Това не ви засяга. Съжалявам.
— Няма проблем, шампионе, няма проблем. Всеки човек има правото да пази своята тайна.
Записът спря. А Натан се разплака. Плака с топли сълзи и без никакви задръжки, както само децата се осмеляват да го направят, сетне се съвзе и натисна копчето за бързо превъртане на лентата напред, но нямаше нищо друго.
Тогава отново се зачете в дневника.
23 септември 1972 година
От два дни не съм престанал да мисля за думите на Натан и все не успявам да разбера как е могъл да ми даде толкова точни детайли за медицинските грижи, които ние положихме за него.
Наистина като че ли се е върнал от отвъдното.
Никога не съм чувал нещо подобно от устата на пациентите си, а още повече — на едно дете. Казаното от момчето е много смущаващо и би ми се искало да го обсъдя с колеги, но в същото време ме е страх, че може би тази тема е табу в медицинските среди.
Впрочем, сещам се за една швейцарка, госпожица Кюблер-Рос, от „Билингс Хоспитал“ в Чикаго. Бях чел преди време в „Лайф“, че тя организирала нещо като семинар за разговори с изпадналите в клинична смърт. Мисля, че статията предизвика голям скандал и вследствие на това я уволниха. Чувал съм обаче, че тя започнала да събира десетки свидетелства за хора, преживели подобно премеждие.
Питам се дали не би трябвало да се обърна към нея.
25 септември 1972 година
Момчето излезе от болницата днес. Общото му състояние бе преценено като задоволително, така че нямах основания да го задържам повече. Снощи се опитах отново да завържа разговор с него, но той се затвори като охлюв и аз останах с убеждението, че няма да измъкна нищо повече от устата му. Когато майка му дойде да го вземе тази сутрин, попитах я дали има навика да разказва на момчето за ангели и за рая. Тя ме увери, че не му говори за такива неща, и аз не настоявах повече.
Когато излезе от стаята, предложих на Натан грамофона и плочата на Ленън.
Нощта нахлуваше в стаята.
Бе студено, но Натан изобщо не осъзнаваше това. Бе потънал в собственото си минало, в това детство, което смяташе за забравено и което се бе върнало така внезапно. Затова и не успя да чуе колата, която бе спряла пред къщата.
Някой запали лампите в кабинета.
Натан подскочи и се обърна към вратата.
16
Всички дни вървят към смъртта, последният пристига при нея.
— Виждам, че сте се запознали с Куджо.
Гарет Гудрич стоеше на прага и наблюдаваше с медицински интерес ранения крак на Натан.
— Какво правите тук, Гарет? — попита адвокатът, затваряйки дневника като малчуган, хванат да прави някаква беля.
Усмихвайки се хитровато, Гудрич го засече с присмехулен тон:
— Не мислите ли, че би трябвало аз да ви задам този въпрос?
Треперейки от яд, Натан изведнъж избухна:
— Защо не ме предупредихте? Защо криехте от мен, че сте ме лекували преди тридесет години?
Лекарят повдигна рамене.
— Не мислех, че сте могли да забравите онзи, който ви спаси живота. Да си призная, дори бях доста неприятно изненадан, че…
— Вървете по дяволите!
— Става, но преди това по-добре да дезинфекцирам раната ви.
— Нямам нужда от вас — отвърна му гневно Натан и се отправи към стълбището.
— Грешите: едно ухапване от куче винаги е носител на микроби.
Стигнал до долния край на стълбите, адвокатът се обърна.
— Все едно, не ми остава много време, така че…
— Това обаче не е причина да ускорявате нещата — извика подире му Гудрич.
В камината бумтеше силен огън.
Отвън се дочуваше свистенето на вятъра, който караше прозорците да треперят. Пред дома се виеше снежна вихрушка. Бе настъпила нощ на бурите — нощ превъзходна и в същото време страховита.
Седнал във фотьойла, Натан бе поставил краката си върху една табуретка, държейки в ръце димящ грог. Бе видимо омекнал и изражението му не бе толкова враждебно.
Гудрич бе надянал извитите си като лунен сърп очила, за да почисти раната с вода и сапун.