Няколко минути Натан наблюдаваше как движението се оттича на юг през рампите на двата гигантски портала, които бяха прекрачили булеварда.
Снегът продължаваше безспирно да вали, оцветявайки града в нюансите на бялото и сивото.
Винаги, когато заставаше на този прозорец, Натан чувстваше някакво неразположение. В момента на атентатите от 11 септември той работеше на своя компютър, когато избухна първата експлозия. Никога не би могъл да забрави този страховит ден на ужасите, колоните черен дим, които бяха омърсили чистото и прозрачно небе, после чудовищния облак от отломки и прах, когато кулите се срутиха. За пръв път Манхатън и неговите небостъргачи му се бяха сторили малки, раними и ефимерни.
Както повечето от своите колеги, той също се бе опитал да не си припомня до втръсване преживения тогава кошмар. Животът бе подновил своя ход. Бизнес, както обикновено. И все пак — така поне твърдяха тукашните хора — Ню Йорк никога повече не бе станал отново Ню Йорк.
Със сигурност няма да успея.
Подбра си все пак няколко дела, които подреди в елегантното куфарче, а сетне, за огромна изненада на Аби, реши да ги прегледа докрай вкъщи.
Цяла вечност бе изминала от онзи ден, в който бе напуснал кантората толкова рано. Обикновено закръгляше около четиринадесет часа работа на ден, шест дни в седмицата, а откакто се бе развел, често можеше да бъде заварен в своя кабинет дори в неделно време. От всички партньори той отчиташе най-голям брой работни часове. Към това бе редно да прибавим и последния му великолепен удар: макар всички да смятаха, че целта е изключително деликатна, той успя да приключи с успех шумното сливане на предприятията „Дауни“ и „Ню Уокс“, което бе отбелязано с твърде ласкателна статия в „Нешънъл Лоуйър“ — едно от най-реномираните списания в адвокатския бранш. Натан обезсърчаваше повечето от колегите си. Бе прекалено примерен, прекалено съвършен. Без да се задоволява с предимствата на своята привлекателна физика, той никога не забравяше да каже „добър ден“ на секретарките, да благодари на портиера, който бе му повикал такси, и посвещаваше безплатно по няколко часа месечно на бедни клиенти.
Свежият въздух на улицата му се отрази добре. Снегът почти бе спрял, а и валежите не бяха чак толкова обилни, за да предизвикат затруднение в движението. Докато дебнеше такситата, се заслуша в детския хор, облечен в дълги искрящобели роби, който пееше Ave verum corpus пред църквата „Свети Вартоломей“. Въпреки че положи усилие, той не можа да се отърве от усещането за нещо нежно, но същевременно и тревожно, което тази музика му навява.
Натан пристигна в „Сан Ремо“ непосредствено след осемнадесет часа, направи си горещ чай и грабна телефонната слушалка.
Въпреки че в Сан Диего бе едва три следобед, Бони и Малори навярно вече си бяха вкъщи. Трябваше да уточни подробностите по пристигането на дъщеря си, която след няколко дни щеше да дойде при него, за да прекара част от предстоящата ваканция.
Набра внимателно номера. След три позвънявания се включи телефонният секретар.
„Набрали сте номера на Малори Уекслър. В момента не мога да ви отговоря, но…“
Звученето на нейния глас му се отразяваше добре. Все едно да поемеш голяма глътка кислород, който за дълго е бил недостъпен за теб. Ето от какво бе лишен той, който съвсем нямаше навика да се задоволява с малко.
Изведнъж записът на секретаря прекъсна:
— Ало!
Натан направи свръхчовешко усилие да говори с весел тон, прибягвайки отново до своя глупав стар рефлекс: никога, в никакъв случай да не показва своите слабости, дори на жената, която го познаваше от детинство.
— Привет, Малори!
От колко ли време не я бе наричал „любима“?
— Здравей — отговори му тя без топлота.
— Всичко наред ли е?
В нейния тон се почувства раздразнение:
— Какво искаш, Натан?
Добре, разбрах: и днес не е денят, когато ще се съгласиш да подновиш нормалните разговори с мен.
— Обадих се само за да се договорим за пътуването на Бони. Тя при теб ли е?
— На урок по цигулка е. Ще се върне след час.