— А това… то нещо, което се избира ли е, или не?
— То е от нещата, които трудно се отказват. Но да кажем, че може да се избира…
— Но как биват набирани Вестителите? Това присъда ли е над тях, или пък награда?
Лицето на Гудрич помръкна и той изпадна в продължително колебание.
— Не мога да ви отговоря, Натан.
— Мога ли поне да знам защо някои хора имат правото на свой Вестител?
— Честно казано, и аз самият не знам. Ние сме нещо като социални работници, така да се каже. Не е в нашата власт да избираме тези, с които ще си имаме работа.
— А… съществува ли… нещо след смъртта?
Гудрич тъкмо се бе изправил, за да хвърли още цепеници в огнището. Той изгледа внимателно Натан и намери в него нещо трогателно. За няколко секунди се върна в мислите си към малкото момче, което бе лекувал преди тридесет години. Много му се искаше да му помогне отново.
— Помогнете ми, Гарет.
— За съжаление, не знам нищо повече от вас за живота след смъртта. Всичко това вече е в областта на вярата.
— Но защо не говорите по-ясно? Кажете ми поне дали съм прав. Нещата са спешни, нали?
— Да — потвърди Гудрич, — нещата са спешни.
— Тогава? Какво ще ме посъветвате?
Гудрич разпери ръце в знак на безсилие.
— По всичко личи, вие все още обичате жена си. Направете нещо, за да го знае и тя.
Но Натан разтърси глава в знак на несъгласие.
— Мисля, че не е дошъл моментът. Мисля, че още не сме готови.
— Не сте готови? Побързайте, дявол да го вземе! Както вие самият казахте преди малко, дните са преброени.
— Убеден съм, че всичко е свършено, Гарет. От известно време тя се вижда с друг мъж.
— Не мисля, че това е непреодолимо препятствие за човек като вас.
— Аз не съм супермен.
— Така е — съгласи се лекарят с добронамерена усмивка. Но после, смръщвайки вежди, като че ли се мъчеше да си спомни нещо, добави: — Спомням си… за едно нещо.
— Кажете — каза Натан със заинтригуван глас.
— То е от времето на произшествието с вас. Бе вторият или третият ден. Малори дойде да ви посети един следобед. Вие спяхте дълбоко и аз й забраних да ви буди. Но въпреки това тя остана цял час да ви гледа как спите. И на тръгване ви целуна.
— Как можете да си спомняте за всичко това?
Той видя как очите му блестяха под светлината на петромаксовата лампа.
— Защото бе много силно. Тя идваше да ви вижда всеки ден — добави той с вълнение в гласа.
Натан, който се бе разнежил от разказа на Гарет, понечи да се върне към една по-тъжна действителност.
— Животът не се гради върху няколко спомени от детството и вие добре знаете това. Моите отношения с Малори винаги са били сложни.
Гудрич се изправи.
— Това е характерно за много семейства — каза той, като надяна палтото си.
— Ей, къде сте тръгнали така?
— Връщам се в Ню Йорк.
— Посред нощ? В тази буря?
— Не е чак толкова късно и с движението пътищата са може би все още достатъчно проходими, което без съмнение няма да е така утре сутрин. Впрочем, съветвам ви да ме последвате, ако не искате да останете заприщен тук за цяла седмица.
В следващия миг той бе вече на прага.
— Не забравяйте да оставите ключа в пощенската кутия.
Сетне се обърна към адвоката и добави:
— Ще затворя Куджо в гаража, така че избягвайте да се навъртате около него.
Останал сам, Натан за дълго потъна в съзерцание на постепенно утихващия огън в камината, питайки се как Гудрич успява да живее в тази зловеща действителност, в която се къпеше всеки божи ден, и в същото време да запазва неизменната си усмивка.
Бе все още разтърсен от случилото се, но си каза, че и той трябва да се справи с това. Винаги се бе борил. Не знаеше много добре как и откъде да се захване, но нямаше да остане бездеен.
Защото бе започнал да усеща липсата на време.
Липсата на време за всичко.
Токът все още не бе дошъл. Натан взе петромаксовата лампа и куцукайки с единия си крак, се качи по стълбището, за да отиде в кабинета, в който се намираха медицинските досиета от архивата на Гудрич.
В стаята властваше ужасен студ, който го накара целия да настръхне.
Натан сложи лампата на земята. Имаше чувството, че се намира в морга, заобиколен от заплашителните съдби на десетки мъртъвци.