Взе аудиокасетата и дневника на Гудрич, който разказваше за неговия случай, и ги сложи в джоба си.
Преди да излезе, не се притесни да прерови останалите етажерки, без да си дава сметка какво точно търси. Тогава забеляза, че освен класираните в хронологическа последователност медицински досиета имаше и многобройни кутии, посветени изцяло на определени пациенти. Две от тях носеха надписа:
Емили Гудрич (1947–1976)
Отвори първата кутия и грабна класьора, намиращ се върху купчината документи.
Това бе медицинското досие на първата жена на Гарет.
Седна по турски на пода и се зае да прегледа съдържанието му.
В него бе подредена цялата подробна документация за болестта на Ходжкин — злокачествен рак на имунната система, от който Емили бе засегната.
Другите материали свидетелстваха за борбата, която тази жена бе водила срещу болестта си от откриването на наличието й през 1974 година до смъртта й две години по-късно: медицински анализи, консултации в различни болници, сеанси на химиотерапия…
Отваряйки втората кутия, Натан попадна на дебел том.
Приближи трепкащата лампа. Това бе албум за всевъзможни неща. Един интимен дневник, запълнен с кръглия почерк на жената на Гарет, която бе водила нещо като хроника на двете последни години от своя живот.
Натан изпитваше силно желание да навлезе в тайната градина на Емили Гудрич. Но имаше ли право да нахлува в него? Няма нищо по-лошо от страстта да се промъкваш в интимния свят на хората, помисли си той. Да се ровиш в архивите на доктора бе едно, а да четеш дневника на тази жена бе нещо съвсем друго. Той затвори албума.
Въпреки всичко желанието да разбере какво е ставало, продължаваше да го гложди. Това не бе извратено любопитство, защото Емили бе описала последните дни от своя живот, намирайки се в почти същото положение, в което сега бе и той самият. Може би имаше какво да научи от нея?
След кратка вътрешна съпротива Натан отвори албума и го разлисти.
Обръщайки страница след страница, той откриваше снимки, рисунки, статии от списания, изсушени цветя…
Нямаше обаче нищо сълзливо. Дневникът по-скоро бе изпълнен с артистична чувствителност. Прочете внимателно няколко бележки, които до една водеха към главната, обобщаващата всичко идея: съзнанието за близката смърт те кара да живееш другояче, да вкусваш пълноценно всички моменти от кратката отсрочка, която ти е дадена, да имаш готовност да бъдеш прокълнат, само и само да поживееш още малко.
Под своя снимка по спортно облекло преди сутрешния си крос тя бе написала нещо като обяснение към нея:
Аз тичам толкова бързо, че смъртта не ще ме хване никога.
На друга страница бе хванала с лепенка къдрица от косите си малко преди да започне химиотерапията.
Имаше също така и въпроси. Особено един, който натрапчиво се повтаряше на много страници: „Има ли място, където всички ние отиваме?“.
Дневникът завършваше с възпоменанието за екскурзия в южната част на Франция. Емили бе съхранила визитката на хотела и пощенска картичка, на която имаше борова горичка, скали и слънце. Датата сочеше юни 1976 година, няколко месеца преди смъртта й.
Отдолу вдясно се четеше написано на ръка: „Поглед от нос Антиб“.
До картичката бях залепени два плика: в първия имаше жълтеникав пясък, а във втория — изсушени растения.
Натан доближи плика до носа си и усети мирис на лавандула, но може би това бе само плод на неговото въображение.
На последната страница бе закрепено писмо. Натан веднага разпозна почерка на Гудрич. То бе написано до жена му, но датата бе… 1977. Една година след смъртта й!
Обясни ми, Емили.
Как можахме да изживеем цял месец на щастие на полуостров Антиб, макар ти да знаеше, че си обречена?
Как успяваше да бъдеш през цялото време все така красива и весела? И откъде намерих куража да не се срина?
Прекарахме с теб моменти на почти пълна ведрост и спокойствие. Плувахме, ходехме за риба и пекохме улова на скарата с дървени въглища. Често излизахме да се поразходим по плажа в свежестта на настъпващата нощ.
Когато те гледах да тичаш по пясъка в късата си лятна рокличка, аз не можех да потисна надеждата, че смъртта ще те пощади, че ти ще се превърнеш в една чудотворица, в Света Емилия, чийто случай ще остави смаяни лекарите по целия свят.
Един ден бях пуснал с пълна сила музика на терасата: Вариациите от Бах в изпълнение на Голдберг, които толкова често слушахме. Гледах те отдалеч и имах желание да плача. Но вместо това ти се усмихнах и ти започна да танцуваш под слънцето. Вдигна изящно ръката си, за да ми дадеш знак да дойда при теб, а след това пожела да плуваме.