Този ден устните ти бяха влажни и солени, и покривайки ме с целувки, ти отново ми обясни какво е небето, морето и хладката тръпка на телата, които съхнат на слънцето.
Измина почти цяла година, откакто ме напусна.
Толкова ми липсваш…
Вчера бе твоят рожден ден, но на мен ми се струваше, че вече нямам възраст.
Натан прелисти още няколко страници от албума. Отново попадна на пасаж, написан от ръката на Гудрич.
Това бе много суров текст, който припомняше за агонията на Емили.
Вече е октомври. Това е краят.
Емили вече не става.
Преди три дни в момент на кратко подобрение тя за последен път свири на пианото. Една соната от Скарлати с повтаряща се смяна на пръстите на дясната ръка и арпежи, изпълнявани с лявата ръка.
Бързината на изпълнението за пореден път ме смая. Научила е сонатата още когато е била съвсем малка.
Когато я отнесох до леглото, тя ми каза:
— Изсвирих я за теб.
Много дни вилня буря и духа бесен вятър. Морето влачеше големи стволове, които накрая изхвърли на брега.
Емили няма да стане повече.
Пренесох леглото й в хола, който е много светъл.
Тя настоява да не постъпва в болница и така е по-добре. Лекарят всеки ден идва да я види. Страшно се боя от моите медицински заключения.
Тя диша все по-трудно. Почти непрекъснато е в състояние на треска, трепери, казва, че й е много студено, въпреки че тялото й гори.
Освен радиатора паля и огън в камината.
Освен с Емили и лекаря не съм разговарял с никого почти месец.
Гледам небето и океана. Пия повече, отколкото е разумно. Това е достойно за съжаление. Смятах, че съм толкова различен от другите, а се хвърлям към алкохола като първия пияница. Мислех, че това ще облекчи болката ми и ще ми позволи да забравя този ад. Но се получава точно обратното. Алкохолът изостря сетивата ми и увеличава моята проницателност. Едва ли това е начинът да помогна на Емили.
Тя вече не ми говори. Тя вече не може.
Паднаха й два зъба.
Страшно е.
Не съм очаквал нещо подобно. Не съм готов за всичко това. Виждал съм да умират много хора. Смъртта е част от моята професия. Но досегашният ми опит няма нищо общо с това, с което се сблъсквам сега.
Отворих нова бутилка. Прекрасно вино, което лоча като най-долен сурогат.
Днес, в момент на просветление, тя ме помоли да й бият доза морфин. „Дозата“ морфин. Тази, от която се боях, знаейки много добре, че ще ми бъде поискана рано или късно.
Говорих за това с лекаря. Той се отнесе с разбиране.
Натан затвори дневника, разтърсен от прочетеното.
Сетне слезе в хола, изгаси двете лампи, затвори вратата и излезе в нощта.
Съществува ли място, където всички ние отиваме?
17
Тъкмо се научаваш как да живееш, и вече е много късно…
Натан караше в нощта по заснежените пътища.
Тази вечер бе голямо изпитание за него. Преживените емоции го бяха залели с вълна от меланхолия, която малко по малко се бе превърнала в мъчително безпокойство, придружено от плашещото усещане, че е изгубил контрола върху своя живот.
На моменти в самотата на опустелите пътища той имаше чувството, че вече не е от този свят, че е станал сянка, фантом, който се носи из полето на Нова Англия.
И като си помисли човек, че често пъти се бе оплаквал от живота си: колко много били притесненията, работата, данъците, препятствията…
По дяволите! Какъв глупак само е бил! Няма нищо по-ценно от собственото му съществуване. Дори един ден на тъга е все пак един преживян ден. Даваше си сметка за това сега. Жалко, че не бе осъзнал по-рано тази закономерност.
Да, но ти, старче, не си първият, който стига до подобни мисли. В това е и целият проблем със смъртта: тя те отпраща към най-важните въпроси, когато е вече прекалено късно.
По устните му пробяга безнадеждна усмивка, а очите му се впериха в огледалото за задно виждане. Малкото правоъгълниче отрази образа на човек, комуто са дали кратка отсрочка. Какво мислеше наистина дълбоко в себе си за смъртта?