Хайде, настъпи часът на истината, драги ми Нат.
Ще ти кажа какво ще се случи: сърцето спира да бие, това е всичко. Човекът е само купчина от клетки. Тялото му се разлага в земята или изгаря в пещта на крематориума, и край. Баста. Останалото е само една мистификация.
Ето какво наистина си мислеше, носейки се из мрака на нощта.
Студът бе започнал да се чувства все повече и повече. От устата му излизаше пара. Той превъртя ключа на отоплението докрай и продължи размишленията си.
Но ако въпреки всичко същността на човека не се ограничава само до обвивката на плътта? Ако има и нещо друго?
Някаква тайна.
Ако наистина съществува някаква сила, необвързана с тялото?
Душа.
В крайна сметка защо не, щом има същества, способни да предсказват смъртта. Ако му бяха заговорили за Вестители преди една година, щеше да се посмее от сърце. Но днес не се съмняваше в тяхната истинност.
Дори обаче да приеме съществуването на някаква енергия, която ще напусне тялото след смъртта, как ще стане нейното преминаване? И къде ще се пресели? Дали в онзи „отвъден свят“, към който сякаш се бе приближил в своето детство?
Това състояние на наближаваща смърт безспорно го бе довело навремето до вратите на някакъв друг свят. Тогава смъртта му се бе видяла опасно приятна, толкова привлекателна, като изкуствения сън, предизвикан от упойката. Почувствал се бе така добре. И защо ли се бе върнал? Трябваше да положи доста голямо усилие, за да прогони натрапчивия спомен. Смътно разбираше, че все още не е достатъчно подготвен, за да се сблъска с този епизод от своя живот.
Сега обаче тревогата го съсипваше. Би дал мило и драго да се сдобие отново с правото да участва още известно време в играта. Дори за няколко дни, дори за няколко часа.
С приближаването на града движението ставаше по-интензивно. Скоро табелките започнаха да го известяват, че до Ню Йорк не му остава много път, и час по-късно вече влизаше в сградата на „Сан Ремо“.
Натан прекоси входното пространство, което му се стори безкрайно елегантно с дискретното си осветление и декорациите в древен стил. Отдалеч забеляза Питър, верен на своя пост, улисан в разговор с възрастна обитателка на сградата. Изчаквайки асансьора, той дочу няколко парчета от разговора помежду им:
— Добър вечер, госпожо Фицджералд, и весели празници.
— Весели празници и на вас, Питър. Целунете Мелиса и децата.
Мелиса и децата?
Натан дори не подозираше, че Питър има деца. Откакто бе тук, така и не бе отделил малко време да поговори с него на тази тема. Ето какво не вървеше добре в живота му: не обръщаше достатъчно внимание на другите. Една фраза, която Малори често му повтаряше, сега изплува в паметта му: „Да се грижиш за другите, това значи да се грижиш за себе си“.
Натан затвори вратата на своя апартамент.
Бяха му трябвали два часа, за да се прибере в Манхатън, и се чувстваше съвсем изтощен. Да кара бе истински ад, защото снегът започваше да се натрупва в преспи и на места — да се заледява. Да не говорим за раната в ходилото и в прасеца, която сега ужасно го болеше.
От няколко дни бе станал особено чувствителен към физическата болка и често се питаше как тялото му ще реагира на наближаващата смърт. Краят лек ли ще бъде, или — напротив — мъчителен и болезнен? Хм… по-добре да не храни особени илюзии, като се има предвид начинът, по който си отидоха Кендис и Кевин.
Изкуцука до аптечката, глътна два аспирина, за да успокои болката, след което се срина в един фотьойл. Безценният бонзай върху етажерката от лявата му страна скоро щеше да остане съвсем без листа.
Така и не се научи как да се грижи за миниатюрното дръвче, подарък от Малори. Въпреки че полагаше старание, като редовно го подкастряше и го пръскаше с пулверизатор, нищо не помагаше: дръвчето жълтееше все повече, а листата му неумолимо капеха.
Определено уменията на Малори му липсваха за всички тези дреболии, които правят живота по-приятен.
Натан затвори очи.
Всичко бе преминало толкова бързо. Имаше чувството, че онзи ден е било връчването на дипломите при завършването, че едва вчера е станал баща за пръв път. Нима вече бе дошъл часът да се стяга за последния си път? Не, това не бе възможно.
Още една мисъл не спираше да го измъчва. Представяше си как Винс Тайлър се готви да залепи своите бърни за устните на Малори, да я гали по косите, да я съблича бавно, след което да се люби с нея.