Това продължило много дълго, а после — също така внезапно, както и започнал — погребалният ритуал приключил и тя бавно се върнала върху пясъка, където на свой ред скоро починала.
— Невероятна е привързаността, която може да съществува между тия животни — отбеляза рибарят, палейки цигара.
— Това е много глупаво — прецени безстрастно Натан.
— Изобщо не е — каза убедено Малори след кратко мълчание.
— Какво искаш да кажеш?
Тя се наведе напред, за да му пошепне в ухото:
— Ако ти бъдеш осъден от съдбата, аз също ще дойда да свърша заедно с теб.
Той се обърна към нея и я целуна.
— Надявам се, че няма да има нужда — отговори той, поставяйки ръцете си върху корема й.
Тя бе бременна в шестия месец.
Натан скочи като ужилен.
Какво правя тук съвсем сам, разплут върху това канапе? Какво съм се заел да се ровя из миналото, вместо да бъда с моите най-любими хора — жена ми и дъщеря ми?
Будилникът на радиото показваше 2 часа и 14 минути, но с разликата във времето в Калифорния бе само 11 часа и нещо вечерта.
Той вдигна слушалката и натисна едно копче, за да набере първия номер, записан в паметта.
След няколко сигнала един уморен глас отговори:
— Да?
— Добър вечер, Малори. Надявам се, че не те събуждам?
— Защо ми се обаждаш толкова късно? Какво се е случило?
— Нищо особено.
— Какво искаш тогава? — попита го тя неприязнено.
— Може би по-малко агресия в твоите думи.
Тя отмина забележката му, но повтори, този път с умора в гласа:
— Какво искаш, Натан?
— Искам да те предупредя за моето намерение да дойда, за да взема Бони още утре.
— Какво? Не говориш сериозно!
— Остави ме да ти обясня…
— Няма какво да ми обясняваш — кипна тя. — Бони трябва да ходи на училище до края на седмицата!
Той въздъхна.
— Може да отсъства няколко дни. В това няма нищо драматично и…
Тя не го остави да свърши:
— Мога ли да знам що за чест ни оказваш да избързаш толкова със своето идване?
Скоро ще умра, скъпа.
— Взех си няколко дни отпуска и чувствам голяма нужда да видя Бони.
— Ние с теб сме определили правила.
— Съгласен съм, но тя е и моя дъщеря — уточни той с глас, който издаваше объркаността му. — Напомням ти, че я отглеждаме двамата.
— Знам — съгласи се тя, смекчавайки малко тона.
— Ако ти ме беше помолила за подобно нещо, никога нямаше да ти създавам толкова трудности.
Малори не отговори нищо, но той я чу да въздъхва от другата страна. Внезапно му хрумна идея за добър компромис.
— Твоите родители ще ходят ли в Беркшир?
— Да. Имат намерение да прекарат празниците там.
— Слушай, ако ми позволиш да взема Бони още утре, готов съм да я заведа да прекара два дни с тях.
Тя се поколеба, преди да го попита с недоверчивост в гласа:
— Ти… ти ще направиш ли това?
— Ако трябва, ще го направя.
— Истина е, че Бони не е виждала баба си и дядо си доста отдавна — призна тя.
— Тогава? Съгласна ли си?
— Не знам. Остави ме да помисля малко.
Тя понечи да затвори.
Не намирайки сили да понася повече тези лаконични разговори, той се реши да й зададе въпроса, който тежеше на сърцето му от много време насам.
— Спомняш ли си за онова време, когато си разказвахме всичко?
Малори замълча стъписана. Натан побърза да продължи:
— Времето, когато винаги се държахме за ръце, когато ходехме по улиците, когато се обаждахме в работата по три пъти на ден, когато с часове си говорехме…
— Защо да се връщаме към тези неща?
— Защото си мисля за тях всеки ден.
— Не знам дали сега е най-подходящият момент да говорим за това — каза тя унило.
— Понякога имам усещането, че ти всичко си забравила. Не можеш да сложиш дебела черта върху онова, което сме преживели заедно.
— Аз съвсем не правя подобно нещо.
Гласът й бе променил своята интонация. Едва доловимо.
— Слушай… Представи си, че ми се случи нещо… че утре ме блъсне кола на улицата. Последният образ, които ще ти остане от нас, ще бъде този на една разкъсана двойка.