— А не би ли могла ти да ми кажеш кога излита самолетът й? — предложи той. — Струва ми се, че би трябвало да пристигне някъде привечер…
— Тя ще се върне след един час — повтори Малори, бързайки да сложи край на този разговор.
— Чудесно, в такъв случай, до ско…
Но тя вече бе затворила.
Никога не би могъл да си представи, че съществува възможността взаимоотношенията им да достигнат до такава степен на неприязън. Как става така, че двама души, които са били толкова близки, съумяват да стигнат дотам, че да се държат един към друг като съвършено непознати? Как е възможно това? Излегна се на канапето в хола и остави погледът му да блуждае по тавана. Какъв наивник бе той! Трябваше само да се поогледа около себе си: разводи, прелюбодеяния, умора… В неговия занаят конкуренцията бе безмилостна. Можеха да успеят само онези, които жертваха част от семейния живот и свободното си време. Всеки от клиентите на кантората имаше зад гърба си много десетки милиони долари — нещо, което изискваше част от адвокатите да бъдат изцяло на тяхно разположение. Това бе правилото на играта, цената, която трябваше да бъде платена, за да се издигнеш до компанията на големите. И Натан го бе приел. В замяна на това заплатата му бе достигнала вече 45 000 долара месечно, без да се смятат предимствата в натура. Това означаваше, че в качеството си на партньор той вземаше годишна премия в размер на почти половин милион долара. Банковата му сметка за пръв път бе преминала границата от един милион. А това бе само началото.
Ала частният му живот бе следвал траектория, съвършено противоположна на завоювания професионален успех. През последните години бракът му се бе разпаднал. Постепенно кантората бе заела целия му живот. Дотам, че дори не намираше време да седне за закуска със семейството си или да провери домашните на малката си дъщеря. Когато забеляза размера на щетите, вече бе късно да се върне назад и разводът се бе превърнал във факт от няколко месеца насам. Впрочем, той съвсем не бе единственият в това отношение — в кантората повече от половината му колеги също така бяха разделени със своите съпруги. Но това не бе никаква утеха.
Натан много се тревожеше за Бони, която бе силно разстроена от тези събития. На седем години, тя все още мокреше нощем леглото под себе си и според майка си имаше чести кризи на повишена тревожност. Натан й се обаждаше всяка вечер, но би предпочел да бъде по-близо до нея.
Не, помисли си той, като седна на канапето, един мъж, който спи самотен в голямото легло и който не е виждал дъщеричката си от три месеца, не е успял в живота, нищо че междувременно е станал милионер.
Натан издърпа от безименния си пръст брачната халка, която продължаваше упорито да носи, и прочете от вътрешната й страна стиха от псалма, който Малори бе поръчала да гравират за тяхната сватба:
Знаеше какво се казва по-нататък:
Пълни глупости! Нежни цветенца за начинаещи влюбени. Любовта не е тази абсолютна и непоклатима същност, която устоява на времето и изпитанията.
И въпреки това дълги години той бе убеден, че в тяхната връзка има нещо изключително, някакво магическо и ирационално измерение, скрепено и подпечатано още в детството. С Малори се познаваха от шестгодишни. От самото начало една невидима нишка ги бе свързала помежду им и съдбата бе пожелала да ги превърне в естествени съюзници пред трудностите на живота.
Той погледна към разположените върху шкафа снимки на своята бивша жена, поставени в изящни рамки. Загледа се дълго в последната, която си бе набавил с помощта на Бони.
Бледността, белязала лицето на Малори, свидетелстваше за трудния период след техния развод, но тя не можеше да загрози нито дългите й мигли, нито финия й нос, нито белите й зъби. Снимката бе направена по време на разходка край „Силвър Странд Бийч“ — плажа със сребърните раковини. В този ден тя си бе сплела косите на плитки, които бе вдигнала на кок и прикрепила с фиба под формата на мида. Малките очила с метална рамка я правеха да прилича на Никол Кидман от „Широко затворени очи“, нищо че Малори не обичаше това сравнение. Натан не можа да сдържи усмивката си, защото бе облечена в един от вечните си пуловери, приличащи на мозайка от различни парченца, които тя сама си плетеше и които й придаваха шикозен и в същото време безгрижен вид.