— По-добро за кого? За мен или за вас?
Тя тръгва към вратата, но Джефри е на съвсем друго мнение.
— Малори, предупреждавам те, че ако излезеш през тази врата…
— Ако изляза през тази врата… какво? Ще ме изгониш навън ли? Ще ме лишиш от наследство? Във всеки случай, изобщо не ме интересуват вашите пари…
— Не забравяй, че така или иначе, с тези пари живееш и си плащаш следването. Хайде, стига, ти все още си само една хлапачка!
— Напомням ти, че вече съм на двадесет години…
— Съветвам те да не проявяваш твърдоглавие!
— Аз пък ще ви дам един друг съвет: не ме принуждавайте да избирам между него и вас.
Тя млъква за няколко секунди, за да имат думите й необходимия ефект, след което добавя:
— Защото ако трябва да избирам, ще избера него.
Преценявайки, че спорът е приключен, тя излиза от къщата, тръшвайки вратата.
Лятото на 1987 година
Първата истинска ваканция в чужбина
Парк във Флоренция, известен със своите статуи
Двамата са пред голям фонтан, заобиколен от портокали, смокини и кипариси.
Водните струи искрят на слънцето и образуват малки разноцветни дъги.
Тя хвърля една монета във водата и го кара да стори същото.
— Пожелай си нещо.
Той отказва.
— Не вярвам в тези дивотии.
— Хайде, Нат, пожелай си нещо.
Натан клати глава, но Малори настоява:
— Пожелай нещо за нас.
За да й угоди, той намира в джоба си монета от хиляда лири, затваря очи и я хвърля във фонтана.
Що се отнася до нея, тя не би могла да си пожелае нищо повече от това, което има в момента.
Само да продължава.
Завинаги. Навеки.
Лятото на 1990 година
Ваканция в Испания
Разхождат се из лабиринта от градини на парка Хорта в Барселона.
Влезли са в първия си истински спор.
Снощи той й е казал, че поради служебни задължения ще трябва да се прибере два дни по-рано.
Те са тук, в едно от най-романтичните кътчета на света, и тя иска да останат вечно в него.
Натан се опитва да й хване ръката, но Малори се дърпа и се шмугва в зелените потайности на лабиринта.
— Да знаеш, че ще ме изгубиш един ден — казва му тя, за да го предизвика.
— Но отново ще те открия.
Тя го гледа предизвикателно.
— Много си сигурен в себе си.
— Аз съм сигурен в нас.
Есента на 1993 година
Неделя сутрин, в апартамента им
Тя го наблюдава през ключалката на банята.
ТОЙ е под душа и както обикновено е превърнал помещението в сауна.
Колкото му глас държи, пее (фалшиво) някаква песен на „Ю Ту“.
Сетне затваря кранчето на топлата вода, дърпа завесата на душа и надава радостен възглас.
Парата се е кондензирала върху огледалото, по което е написано:
ЩЕ СТАВАШ ТАТКО!
1993 година
Неделя сутрин. Десет минути по-късно
Двамата са заедно под душа и разменят по някоя дума между две целувки.
— А ако е момиче?
Малори е насочила разговора към избора на име.
— Защо не Бонита — предлага той, без да се шегува.
— Бонита?
— Бонита или Бони. Във всеки случай нещо, което да означава „доброта“. Иска ми се да чувам тази дума винаги, когато се обръщам към нея.
Тя се усмихва, отваря ново флаконче и му излива шепа шампоан върху гърдите.
— Добре, но при едно условие.
— Какво?
— Аз ще избера следващото.
Той хваща сапун с аромат на лавандула и започва да й търка гърба.
— Следващото?
— Името на второто ни дете.
Тя го привлича към себе си. Покритите им с пяна тела се притискат едно към друго.
1994 година
Бременна в осмия месец, тя е легнала на леглото и разлиства списание.
Натан е прилепил главата си към нейния корем и дебне да усети движенията на бебето.
От компактдиска Павароти е стигнал до горното „до“ в ария от Верди, което кънти в стаята.
Откакто Натан бе прочел някаква книга, възхваляваща благотворното влияние на класическата музика върху съня на бебетата, не минава и вечер, без да пусне поне един откъс от опера.