Малори си мисли, че тази музика може би е добра за бебето, но не и за нея.
Сложила си е слушалките на своя уокмен и слуша „За едно момиче“ на „Нирвана“.
1999 година
В един ресторант в Уест Вилидж
Поръчали са си бутилка шампанско.
— А ако е момче…
— Ще бъде момче, Натан.
— Откъде знаеш?
— Знам го, защото съм жена и защото чакам това бебе от пет години.
— Ако е момче, си мислех за…
— Няма място за спорове, Натан. Ще се казва Шон.
— Шон?
— На ирландски означава „Божи дар“.
Той прави гримаса.
— Не виждам каква връзка с Бога има тази работа.
— Напротив, би трябвало много добре да го виждаш.
Разбира се, че го вижда много добре. След раждането на Бони лекарите им бяха казали, че със сигурност не може да има други деца. Тя обаче никога не им бе повярвала. Знае, че Натан не обича подобно позоваване на вярата, но тази вечер е толкова щастлив, че би приел каквото и да е.
— Чудесно — казва той, вдигайки чашата си, — значи чакаме нашия малък Шон.
Малори отвори очи и филмът с щастливите им дни грубо прекъсна, сякаш лентата внезапно бе прерязана.
По цялото й тяло пробяга тръпка на вълнение, която я накара да настръхне. Това връщане към миналото бе много болезнено. Както всеки път, споменът за периодите на дълбоко щастие я заливаше с такава вълна от емоции, че тя не знаеше как да се справи с нея.
Извади още една книжна кърпичка от джоба си, усещайки, че сълзите парят на очите й, готови всеки момент да рукнат.
Господи, наистина всичко развалихме.
Разбира се, Натан й липсваше, но пропастта между тях бе толкова дълбока, че не се чувстваше способна да направи истинска крачка към него.
Можеше да поднася посред нощ супа на бездомници и бродяги, можеше да се бори срещу мултинационалните компании, експлоатиращи детския труд, можеше да организира манифестации срещу производителите на генетично видоизменени организми: това не я плашеше.
Но да се изправи пред Натан, това бе съвсем друга работа.
Застана до прозореца, който бе обърнат към улицата, и за дълго се загледа в небето. Облаците се бяха разпръснали и бледен лунен лъч осветяваше масата, върху която бе оставила телефона.
Реши се да вдигне слушалката. Трябваше да направи поне един жест.
Той вдигна много бързо:
— Малори?
— Добре, Натан: можеш да вземеш Бони по-рано.
— Благодаря ти — каза той с облекчение. — Ще се опитам да бъда при вас в ранния следобед. Лека нощ.
— Още нещо…
— Да?
В гласа й звучеше нотка на предизвикателство:
— Спомням си за всичко, Нат: за всички мигове, които сме прекарали заедно, за всички подробности, за цвета на небето и за миризмата на пясъка при първата ни целувка, за точните ти думи, когато ти казах, че съм бременна, за нощите, когато се целувахме, докато ни заболят устните… Спомням си за всичко това и нищо в моя живот не е било по-важно от теб. Така че нямаш право да ми казваш това, което ми наговори преди малко.
— Аз…
Той искаше да каже нещо, но тя вече бе затворила.
Натан се приближи към прозореца. Снегът продължаваше да вали над Сентръл Парк. Рояк едри снежинки се вихреше пред стъклата и се трупаше върху перваза на прозорците.
За миг погледът му се зарея безцелно, докато мислите му се връщаха към думите на жена му.
После изтри с ръкава на ризата своите очи, замъглени от сълзите, които течаха от само себе си.
19
Мръсните глупаци са широко разпространени по нашата планета.
Хюстън стрийт, район „Сохо“
16 декември — шест часа сутринта
Гарет Гудрич слизаше предпазливо по заледените стъпала на външната стълба, прилепена за неговия дом — малка постройка от кафява тухла, от която се излизаше направо на улицата.
Снежна покривка с дебелина около десет сантиметра покриваше колата, която бе оставил предишната вечер отвън. Извади една стъргалка от джоба си и се зае да почисти предното стъкло. Понеже закъсняваше, задоволи се да махне снега само от страната на шофьора. Седна зад волана, потърка ръце, за да ги стопли, пъхна ключа в контакта и…