— Не забравяйте да поглеждате и към пътя!
Гудрич намали скоростта, за да продължи да се наслаждава на прекрасния изглед и на свежия морски въздух, който нахлуваше откъм океана. Той остави да бъде задминат от един „Форд Мустанг“, боядисан във виолетово, последван от два огромни мотоциклета „Харли Дейвидсън“, яхнати от шестдесетгодишни бабаити, облечени като едновремешните хипита.
— Сладостта на калифорнийския живот, това все пак е друго нещо — подхвърли Гудрич, докато една катеричка прекосяваше пътя пред тях.
Със своите ресторанти и малки магазинчета Ла Хола наистина притежаваше особено очарование и предлагаше изключително приятни условия за живот. Двамата мъже оставиха колата на една от главните пътни артерии и взеха останалата част от разстоянието пеша.
Натан бързаше да пристигне. Въпреки ранения си крак, той крачеше с отмерен ритъм, следван по петите от Гарет.
— По дяволите, докторе, няма ли да се поразмърдате малко? — извика адвокатът, обръщайки се назад.
Гудрич се бе спрял да си купи вестник и, както обикновено, се бе възползвал от възможността да завърже разговор с продавача.
Винаги готов да прояви интерес към някого, дори и към напълно непознати! Този човек наистина е невероятен.
Гарет го настигна с бързи крачки.
— Видяхте ли какво става с цените? — каза той, сочейки към витрината на една агенция за недвижими имоти.
Лекарят имаше право: през последните години цените на наемите бяха скочили многократно в тази част на страната. За щастие, Малори не страдаше от последствията, понеже живееше в къща, купена от нейната баба по времето, когато Ла Хола е било обикновено рибарско селце, което не е интересувало никого.
Двамата се озоваха пред малка дървена къща.
— Пристигнахме — каза той, като се обърна към лекаря.
На вратата бе залепено известие:
Дом, забранен за киберживотни.
Това бе Малори в пълния й блясък.
С разтуптяно сърце Натан почука на вратата.
— Виж ти, добрият стар Дел Амико.
Винс Тайлър!
Бе очаквал всичко, но не и че точно Тайлър ще му отвори вратата.
Огромен, с дълги руси коси, с великолепен загар, той се отдръпна, за да им стори път, оголвайки в широка усмивка белите си, току-що почистени от зъбния камък челюсти.
Какво търси този папуняк тук посред бял ден? Къде са Бони и Малори?
Натан се постара да прикрие враждебността си, представяйки Гарет на Тайлър.
— Дъщеря ти ще дойде всеки момент — обясни му Винс. — Отиде за малко при една приятелка.
— Малори с нея ли е?
— Не, Лори е горе. Приготвя се.
Лори? Никой никога не бе наричал жена му Лори. Тя не обичаше нито умалителните, нито прякорите.
Натан имаше едно-единствено желание: да види своята жена. Въпреки това се поколеба дали да се качи веднага в стаята й, защото изобщо не бе сигурен дали Малори ще погледне с добро око на подобен жест. По-добре да я изчака тук.
Сякаш за да го ядоса още повече, Тайлър го осведоми:
— Ще я водя да хапнем омари в „Ловецът на раци“.
„Ловецът на раци“ бе скъп ресторант на „Проспект стрийт“, от който се откриваше прекрасна гледка към океана.
Нашият ресторант, помисли си Натан, там, където й поисках ръката, където празнувахме рождените дни на Бони…
Навремето, когато бе все още студент, той правеше седмици наред сурови икономии, за да има възможността да покани Малори в подобно заведение.
— Ти не беше ли келнер там едно време? — каза ехидно Тайлър, преструвайки се, че сега си е спомнил за това.
Натан впи поглед право в очите на калифорниеца, решен да не прикрива своя произход.
— Така е, всяко лято прекарвах в косене на ливади и разнасяне на подноси в ресторанти. Ако това ще ти достави удоволствие, мога да ти припомня дори, че съм мил и колата ти, докато работех на автомивката.
Тайлър се направи, че не е чул последната му реплика. Разположил се удобно на канапето, той се бе отдал на удоволствието да смуче на малки глътки от чашата с уиски. Със своята разгърдена риза под сакото в царскосиньо, той бе единствената фалшива нота в помещението. Държеше в ръце рекламна брошура на ресторанта и изброяваше менюто с вината: