Няколко месеца преди това, в момент, когато бе убедена, че окончателно се е справила със своя проблем, тя отново бе затънала в него. Дори скорошната й среща с Натан никак не й бе помогнала. Възродената й любов се бе сблъскала с прекалено много препятствия: враждебността на родителите й, социалните бариери, географската отдалеченост… Дотам, че отново бе започнала бързо да слабее, за да стигне в края на краищата до едва четиридесет килограма.
Отначало бе успяла без особени усилия да прикрие загубата на тегло и от своите родители, и от Натан. Когато се връщаше вкъщи през ваканциите, тя по някакъв начин съумяваше да остави впечатлението, че е в прекрасна форма. Но не след дълго майка й бе забелязала промяната в нея. Тогава Уекслърови бяха постъпили в обичайния за тях стил: избягвайки половинчатите мерки, бяха предпочели безупречното и радикално решение, което според тях би трябвало да реши проблема веднъж завинаги.
Вследствие на това тя се бе озовала в тази швейцарска клиника — едно много скъпо заведение, специализирано в лечението на характерни за младежката възраст психически заболявания. Ето че минава третият месец, откакто е в тази проклета почивна станция. Може и да се оплаква, но все пак е редно да признае, че лечението е ефикасно, защото отново се храни нормално и отчасти е възстановила обичайната си енергия. Въпреки това всеки ден е непрестанна битка, борба срещу разрушителната сила, която живее вътре в нея.
Всички лекари не спираха да й обясняват, че отказът й да се храни изразява страдание, което най-напред самата тя трябва да определи, ако иска да оздравее.
Но дали това наистина бе страдание?
Да, възможно бе да се погледне на нещата и от такъв ъгъл. О, тя не бе имала трудно детство, нито пък бе сполетяна от някаква очевидна травма. Не, това бе нещо много по-неуловимо, едно усещане, което се бе вселило в нея още от детството и което ставаше все по-натрапчиво в годините на юношеството.
То можеше да я връхлети навсякъде, по всяко време. На големите булеварди например, когато се разхождаше заедно с приятелки, обикаляйки шикозните магазини в града. Достатъчно й бе да мине покрай бездомниците, които спяха, загърнати в картонени плоскости под снега. Всеки път бе едно и също: като че ли никой не им обръщаше внимание. И в действителност никой не им обръщаше внимание. Но тя, Малори, не виждаше повече нищо друго освен тях: тези изгорени от студа лица закриваха останалия свят, докато в очите на другите бяха сякаш прозрачни. Нима след всичко това е изненадващо, че бе изгубила всякакъв интерес към житейските подробности! Ясно съзнаваше, че е привилегирована по рождение, и страдаше от някакво чувство за вина, което правеше това съжителство между богатство и мизерия непоносимо.
Групата от новопристигналия самолет оредява. Последните пътници слизат с ескалатора, след като са преминали през митницата.
Тя силно стиска палци.
Ако е започнала отново да се храни, то до голяма степен е заради него: връзката й с Натан е онази котва в нейния живот, онзи ключ към щастието, който копнее да съхрани на всяка цена.
Тъкмо вече започва да се отчайва, той внезапно се появява в горната част на ескалатора. Наистина е той, с типичната си шапчица на „Янките“ и плътния си светлосин пуловер, който му бе подарила за рождения му ден.
Тъй като не очаква да го посрещнат, Натан не се старае да се оглежда. Тя не му прави знак веднага, оставяйки го да се запъти към въртележката за багажите.
Сетне събира кураж да го повика.
Той се обръща, по лицето му се изписва истинска изненада, хвърля сака си, за да се устреми към нея, и я прегръща силно.
Тя се оставя в ръцете му, наслаждавайки се в пълна степен на този скъпоценен миг. Заравя си нежно главата в извивката на неговото рамо, вдъхвайки уханието му като опияняващ парфюм. Блажена от неговата прегръдка, в продължение на цяла минута остава със затворени очи. Струва й се, че са се възвърнали част от прекрасните аромати на детството, когато угризенията и трудността да се живее не съществуваха.
— Знаех си, че си способен да ме намериш и на края на света — шегува се тя, преди да му даде кратка целувка.
Той я гледа в очите и й казва с тържествен тон:
— Бих отишъл още по-далече, по-далече и от края на света…
Точно в този миг тя знае с непоколебима сигурност, че Натан е мъжът на живота й.
И че винаги ще бъде така.
— Не те чух да идваш — промърмори Натан, отваряйки очи.