Тогава тя го попита с възможно най-естествената интонация:
— А какво трябва да знаем за смъртта?
Той се замисли за миг.
— Първо, че смъртта е неизбежна.
— Това значи, че не можем да избягаме от нея, така ли?
— Да, бебчо, всички до един умират.
— Дори и Лара Крофт ли?
— Лара Крофт не съществува. Ти знаеш това.
— А Иисус?
— Ти не си Иисус.
— Наистина — съгласи се тя и сянка от усмивка пробяга по лицето й.
— После, смъртта е безвъзвратна.
Тя се опита да повтори тази нова за нея дума, чийто смисъл не й бе много ясен.
— „Безвръзвратна“?
— Безвъзвратна, миличка. Малко сложна дума, която означава, че умре ли веднъж, човек не може отново да се върне към живота.
— Колко жалко! — каза тя, искрено натъжена.
— Да — съгласи се той, — наистина е жалко. Но не се натъжавай, ти няма да умреш скоро. Нито утре, нито вдругиден.
— А кога ще умра?
Натан съжали, че е започнал този разговор. Бони го гледаше с големите си очи, сякаш той можеше да й предложи върховно откровение за бъдещето й.
— Само когато се превърнеш в много, много стара бабичка.
— С много бръчки?
— Да, с много бръчки, с бели коси и с косми по брадичката.
Последното съобщение изтръгна лека усмивка, която не трая дълго.
— А ти и мама? Вие кога ще умрете?
— Не се безпокой, бебчо: и за нас няма да е днеска. Но ако някой ден умра, ти не бива да се измъчваш.
Момиченцето го погледна с изненада.
— Ако умреш, не бива да бъда тъжна? — възкликна тя, сякаш й бе казал нещо съвършено невероятно.
— Разбира се, можеш да бъдеш — уточни той, — но не бива да съжаляваш за нищо, а още по-малко, да се упрекваш. Разбра ли? Ти няма да имаш никаква вина за това. Аз много се гордея с теб, и мама също. Не бива да съжаляваш, че си прекарала съвсем малко време с мен. Кажи си просто, че можехме да направим много неща заедно и че ще ни останат купчини хубави спомени.
— Ти това ли изпита, когато твоята мама почина?
Натан бе поразен от въпроса. Мъчейки се да й отговори, той само промълви:
— Не съвсем, но се опитах. Никога не се бой да признаваш своите чувства пред хората, които обичаш.
— Съгласна — заяви тя, без много да разбира какво точно иска да й каже.
— За да приемеш смъртта на скъп човек, трябва да се сближиш още повече с тези, които те обичат. Точно те са хората, които ще те подкрепят.
— Ще трябва ли да идвам да ви виждам, теб и мама?
— Да — потвърди Натан. — Ще можеш винаги да идваш, ако нещо те кара да се страхуваш или те измъчва. Дори когато вече си голяма. Ще можеш всеки път да си с нас, и с нея, и с мен. И ако един ден трябва да умра, ще имаш мама до себе си. Ти имаш невероятна майка и тя винаги ще знае какво да направи, за да ти мине тъгата.
— Но все пак ще бъде много тежко — каза тя с треперещ глас.
— Да — съгласи се баща й, — ще бъде тежко. Понякога ще се чувстваш много самотна и ще ти се иска да плачеш. И тогава най-доброто ще бъде да го сториш, защото плачът е нещо хубаво.
— Да, ама само бебетата реват — възрази му тя, макар самичка да бе готова всеки момент да се просълзи.
— Не, всички плачат. Кълна ти се. Хората, които са загубили способността си да плачат, са най-нещастните на света. Всеки път, когато поискаш да ме почувстваш близо до себе си, ще можеш да си говориш с мен на някое място, където сме обичали да бъдем заедно, аз и ти.
— Ти говориш ли си понякога с Шон?
Той й каза истината, почти облекчен от това, че успя да го направи.
— Да, продължавам да си говоря с Шон и с моята майка. Шон продължава да живее в сърцето ми. Той винаги ще бъде мой син. Същото е и с теб: аз винаги ще бъда твой баща и мама винаги ще бъде твоята майка. Дори и да съм вече мъртъв, това нищо няма да промени.
— На гробищата ли ходиш, когато искаш да си говориш с тях?
— Не, не обичам гробищата. Ходя в парка всяка сутрин, много рано, когато там няма почти никого. Навсякъде казвам, че ходя да тичам, за да си поддържам формата, но всъщност ходя да тичам, за да съм с тях. Всеки трябва да си намери своето място. Много е важно да общуваме, за да може човекът, когото обичаме, да остане с нас, додето сме живи.
— Всеки ден ли си мислиш за тях?