Ако, разбира се, не го чакаха някъде другаде.
Доброто му разбирателство с Бони го караше понякога да си спомня за ранните си детски години, когато съществуваше задружен и близък съюз между него и майка му, преди в душата му да се появи това безразличие, което той се зае целенасочено да поддържа, въобразявайки си, че единственият му шанс да се издигне по социалната стълбица може да почива само върху отдалечаването от културата и манталитета на своята семейна среда. Трудно е наистина за сина на една камериерка да си постави за цел да завоюва Ню Йорк!
Едва съвсем наскоро бе забелязал, че всъщност бе получил от майка си далеч повече, отколкото си бе представял. Тя му бе предала особената смес от кураж и себеотрицание, неизтребимата способност да устоява на всичко, което можеше да го връхлети.
Но Натан я бе оставил да умре, без да й благодари за това. През последните години преди смъртта й, когато бе започнал да припечелва добре, той би могъл да бъде близо до майка си и да сподели с нея вкуса на успеха. Да й каже: „Виждаш ли, измъкнахме се от блатото, всички жертви, които си правила, не бяха напразни. Аз съм щастлив“. Вместо това дори не ходеше да я вижда. Прекалено зает със своята собствена борба, той се задоволяваше да й праща всеки месец пари, за да може да живее, без да работи. А когато все пак наминаваше, бе само за броени минути. Разменяше няколко стандартни реплики, след което си отиваше, оставяйки пачка долари (всеки път все по-дебела) с потайната мисъл да получи опрощение за това, че е толкова лош син.
Днес, когато си помислеше за всички пропуснати възможности, усещаше огромната тежест на своята вина. Ала не бяха само спомените, които предизвикваха този смут в душата му.
Между тях имаше и една особена тайна. Един епизод, за който те така и не бяха пожелали да си поговорят и към който нямаше да престане да се връща до края на живота си.
Тъкмо бе навършил тринадесет години. Бе през лятото на 1977 година, в началото на август, през последната ваканция, която бе прекарал на Нантъкет с Малори (лятото, когато за пръв път я бе целунал по устните… но това бе друга история).
Една година преди това, след блестящо представяне на изпитните тестове, бе приет в престижния манхатънски колеж „Уолъс скул“.
Макар училището да поемаше половината от учебната такса на шепа особено надарени деца, все пак другата половина оставаше задължение на родителите. За Елеанор дел Амико това бяха много пари. Натан ясно съзнаваше, че иска прекалено голяма жертва от майка си, още повече че колежът изискваше сумата да бъде внесена авансово в началото на първия срок. Но той й бе обяснил, че това е инвестиция в бъдещето: неговият единствен шанс да не свърши като склададжия или мияч на прозорци.
Онова лято Елеанор бе останала без пукната пара: през зимата нейният хроничен бронхит бе довел до принудителното й настаняване за няколко дни в болница, както и до значителни разходи за лечение. В началото на месеца тя бе помолила Уекслърови за аванс, с който да плати училището на своя син. Но Джефри, от висотата на своите пуритански принципи, категорично й бе отказал.
„Ето я мръсната им душичка! — бе възкликнала този ден майка му. — Ти спаси живота на дъщеря им, а на тях им се свиди да направят и най-дребното нещо за теб.“
Елеанор бе права, нищо че Натан не искаше тя да изтъква този епизод (който между другото се бе случил доста години преди това), за да измоли нещо от своя работодател.
И точно в този момент една много скъпа перлена гривна изчезна от ковчежето за бижута на Лиза Уекслър.
Натан така и не можа да разбере защо, но подозренията тутакси се бяха насочили към майка му и… към него. Джефри Уекслър ги бе разпитал и двамата така, сякаш изобщо не се съмняваше в тяхната вина. Дори ги бе пребъркал, като ги бе накарал да застанат прави, с гръб към него и с ръце, опрени на стената. По това време Натан все още не бе изучавал правото и не знаеше, че подобни действия са забранени. Не вярвайки на своята камериерка, която отричаше да я е взела, Джефри бе претършувал цялата й стая, бе отворил всички чекмеджета, бе преобърнал всички куфари, с една дума, бе извършил истински обиск. Тъй като не бе намерил нищо, бе стигнал дотам да я заплаши с полиция, убеден, че по този начин ще стресне Елеанор. Но тя бе продължила упорито да отрича, падайки почти на колене пред своя работодател: „Не съм аз, господин Уекслър, кълна ви се, че нищо не съм откраднала“.