В крайна сметка историята бе приключила с уволнението й. Противно на мнението на жена си, Джефри се бе отказал да докара ченгетата и бе предпочел да отпрати Елеанор, без да й даде никакво обезщетение. Така посред лято, лишени от достойнство и почти без пари в джоба, Натан и майка му бяха отпътували към жежкия въздух на Ню Йорк.
Тогава бе подложен на най-отвратителното унижение, което би могло да го сполети през целия му живот: бе кръстосал поглед с Малори, стоейки изправен до стената като най-долен крадец. Почувствал се бе напълно съсипан и опозорен. Този срам го съпровождаше дори и до днес, изсечен завинаги в някакво кътче на съзнанието му, но той бе и мощен двигател в неговия живот, сякаш от този ден нататък бе осъзнал, че никога не ще съумее да се издигне достатъчно високо, за да измие незаслужения позор. Да премине от добрата страна на бариерата, това съвсем не бе достатъчно за него. Трябваше му далеч повече: да повали Джефри в онова знаменито дело и да го накара да си плати за унижението, принуждавайки го да му отстъпи апартамента в „Сан Ремо“ — недвижим имот, който струваше няколко милиона долара. Когато влизаше в този сблъсък, той пределно ясно съзнаваше, че ще нарани Малори. Но дори перспективата да причини болка на любимата си жена не го бе възпряла. Понякога човек е готов на всичко в стремежа си да постигне някаква своя цел.
Ала най-болезненото последствие от всичко това бе, че в края на краищата бе повярвал повече на Уекслър, отколкото на майка си. Оттогава насетне никога не бе отворил дума за гривната пред нея, но след като бе премислил нещата от всичките им страни, бе стигнал до убеждението, че майка му наистина бе я откраднала. И че бе я откраднала заради него. През октомври 1977 година първият срок на поредната учебна година в колежа бе заплатен по някакъв чудодеен начин в последната минута и това му позволи да продължи своето обучение. Навремето бе предпочел да не разпитва как е възможно да се случи подобно чудо. Но в дни на униние в мислите му понякога се прокрадваше ужасяващата истина: майка му се бе превърнала в крадла; и това бе станало заради него.
Бони отвори едното си око. Намираха се само на няколкостотин метра от своята цел.
Разположен в центъра на планината Беркшир, Стокбридж бе очарователно малко градче, основано от индианците мохикани, преди спокойствието им да бъде нарушено от мисионерите, втълпили си, че непременно трябва да ги християнизират. Уекслърови притежаваха нещо като ранчо на изхода от града. Всъщност ставаше дума за елегантна селска къща с обор за няколко коня и едно прекрасно пони, което бе голямата радост на дъщеря му.
Натан натисна клаксона пред портала, който бе снабден с охранителна камера. След няколко секунди двете крила се отвориха, за да пропуснат джипа по пътеката, покрита с малки обли камъчета. Той паркира пред малката дървена къщичка, обитавана от семейството, което се грижеше за поддръжката на имението. Последния път, когато бе дошъл дотук, дори не бе слязъл от колата.
Този път щеше да е нещо по-различно.
Гудрич го бе посъветвал да се помири с всички преди смъртта си. Е, добре, щеше да последва съветите му! Джефри щеше да побеснее за своите пари. Натан се канеше да му съобщи нещо, което не бе казвал на никого. Нещо, което бе способно да съсипе репутацията и да зачеркне цялата му кариера.
Когато бе студент, адвокатската професия му се струваше невероятно привлекателна. Разглеждаше я като призвание, като начин да защитава най-слабите — такива като него, произлизащи от най-онеправданите слоеве на обществото. Но тази професия имаше смисъл само ако човекът, който я упражнява, спазва стриктно и безкомпромисно определена етика. Нещо, което винаги бе правил… освен в един случай.
Натан хлопна вратата на джипа. Слънцето бе високо в небето и вятърът носеше няколко малки облачета жълтеникав прах.
Отдалеч забеляза Джефри, който идваше, без да бърза, към тях.
Бони, която си доставяше радост от всичко, хукна към дядо си, надавайки радостни писъци.
Скоро Натан бе само на няколко метра от Уекслър.
Отправяйки поглед към своя тъст, той, както всеки път, бе завладян от една и съща мисъл: Малори страшно много приличаше на Джефри. Същите много светли сини очи, същото елегантно и породисто лице.
Да, Малори много приличаше на своя баща. Това обясняваше и защо, въпреки натрупаното озлобление, Натан не можеше да се отнася към него с пълно презрение.