— Къде сте наумили да ме водите?
— При онзи, който е най-подходящ за нужната ни помощ. При господина Захария Жечков. Ама какво ви стана, госпожице Аргира? Не сте ли съгласна с избора ми? Ами че господин Жечков е председател на читалището, пък думата му тежи и в общината — кой повече от него може да ни подкрепи?
Пръстите на учителката изпукаха.
— Не е ли добре още малко да помислим? Да огледаме още веднъж работата от вси страни?
— Ако Захария Жечков ни откаже подкрепата си, тогаз щем не щем ще ни се наложи да мислим и кроим отново. Но доколкото го познавам, не допущам да не откликне на молбата ни. — И настоя: — Хайде, хайде, госпожице Аргира, навличайте роклята, дето ви е ушила Таша Йосифова и — право в кантората на Жечкови. Ама все пак защо се червите и колебаете, госпожице Аргира?
— Не, не се колебая и ей-сегичка ще се приготвя — каза учителката. И не излъга, но реши да замени една истина с друга: — Пък ако съм се изчервила, то е… Е, ще бъда откровена. Мислех си колко е странен светът, Стилияна. Странен и противоречив. Не се сърдете на думите ми, ама ето — баща ви Йоргаки чорбаджи е може би най-голямата пречка за всичко ново в Сливен, пък вие, неговата „плът от плътта му“, при това жена, ходите от врата на врата и с всички сили убеждавате да се надмогне старото и изостаналото и да се стъпи на друма на прогреса. Излиза, че невинаги ябълката ражда ябълка и крушата — круша. Случва се и на ябълка, при това киселица, да се роди, да речем, нар… Това беше. А сега ще ви помоля да ме почакате за минутка.
… Когато ги видя да прекрачват в кантората му, Захария Жечков първо не повярва на очите си, а после бързо-бързо натири оттатък писаря (двамата с баща си въртяха такава търговия, че държаха двама писари и половин дузина други служители) и забърза към вратата да ги посрещне. Раменете му, иначе малко попревити, сега от само себе си се изправиха, сред тъмната му брада се появи седефена усмивка, която само след няколко крачки се разпростря по цялото лице и направо засия в черните му зеници.
Той посрещна не радушно, а направо с въодушевление гостенките, настани ги на най-добрите места, настоя да ги почерпи.
— Не бива да ми отказвате — отговори той на възраженията им. — Нищо че сте дошли по работа, а не на гости; в края на краищата тук е християнски дом, а не хан, нали?
Всъщност не беше дом, а кантора и затова бяха подготвени да се справят с мъжко гостуване — кафета, напитки, емиш, — ала все пак беше кантора на Жечкови, та за двете гостенки се намери и нещо съвсем специално — шоколадови бонбони чак от далечна Швейцария.
Захария очакваше разговора да се води от Аргира Димитрова, все пак на една учителка по̀ прилягаше да изложи повода на неочакваното посещение, но се случи обратното. Думата бе подхваната от Стилияна Георгакева и тя обясни всичко с точност, яснота и убедителност, които изненадоха търговеца — доколкото досега той бе имал случай да помисли за нея, то бе винаги с нещо като снизходителното: „Онази там, дъщерята на Йоргаки, дето се е изучила на везмо…“
— Делото е народополезно и ние сме готови за него — завърши Стилияна. — Но за да го задвижим, имаме нужда да се облегнем на вашата десница, господин Жечков.
Той я изслуша внимателно, ала всъщност през цялото време погледът му не слизаше от безхитростното и умно лице на учителката. А когато Стилияна замлъкна, въпросът му беше пак към нея:
— Също и вие ли имате желание да се облегнете на моята ръка, госпожице Димитрова?
Стилияна Георгакева съвсем не можеше да се нарече глупава, но тя бе водила прекалено самотно съществуване, все настрана от хората и от живия живот, та от вниманието и се изплъзна тънкия начин, по който Жечков измести същината на разговора. Докато в разпаленото си слово под „ние“ тя винаги бе разбирала „ние, жените на Сливен“, със своето „вие“ той предлагаше ръката си на Аргира лично…
За разлика от Стилияна обаче учителката много ясно разбра онова, което бе изказано отвъд думите. За кой ли път днес тя се изчерви. Както и през цялото време досега, Аргира Димитрова остана с поглед към земята, но иначе отговори ясно и без колебание, но с трудно преодолима свенливост:
— Не крия, също и аз, господине.
По-късно Стилияна щеше неведнъж да си казва, че тези най-обикновени — за нея! — думи бяха предизвикали нещо като ореол или лъчение на радост около широкото и мъжествено-открито чело на Жечков.
— Предлагам ви помощта си, ръката си и целия себе си, уважаеми госпожици — произнесе той с щастлива усмивка. — Разполагайте с мене сега и завинаги.